ритна в дрешника, за да не я настъпи, намери фенера и затвори вратата, за да не се блъсне в нея.
По целия под имаше разпръснати лепенки. Настъпи една от тях, докато тичаше към стаята на Тео.
— Телефонът е прекъснат, електричеството — също. Тео, какво става?
— Отпред има двама мъже. Единият се крие под дървото и не мърда. Вземи мобилния ми телефон и ми го подай. Трябва да извикаме помощ.
Мишел се страхуваше да светне фенера, защото пердетата не бяха дръпнати и отвън щяха да видят светлината. Започна слепешком да търси телефона по шкафчето, а отчаянието й нарастваше с всяка изминала секунда.
— Къде е? — попита тя. После чу ръмжене на мотор в далечината. Изтича до прозореца и видя светлина от лодка, която се приближаваше все повече към нейния кей. Не можеше да види колко души има в лодката, не виждаше нищо освен светлинката, която сякаш пулсираше със собствен живот и ставаше все по- силна.
Тео вече бе намъкнал дънките и обувките си и обличаше една тъмна тениска, без да отделя поглед от прозореца. Болката отново проряза ръката му, когато я пъхна в късия ръкав на тениската. Усещаше кожата си мокра и лепкава от кръвта. Докосна болезненото място, напипа едно назъбено парче стъкло и с облекчение установи, че раната не е от куршум. Изтри ръка в дънките си, дръпна тениската надолу, после рязко извади стъклото от ръката си. Заболя го, сякаш забиха горещо желязо в кожата му.
— Към кея се приближава лодка — каза Мишел. — Идват при ония двамата, нали? — Почувства се глупаво, че пита. Кой измежду приятелите й би дошъл посред нощ и в такава буря. — Какво искат? — прошепна тя.
— Ще ги попитаме по-късно — каза той. — Къде ми е телефонът? — напомни й, докато закопчаваше кобура за колана си. Пъхна пистолета вътре и затвори кобура. Вече бе измислил пътя им за бягство. Трябваше да се измъкнат през прозореца в задната част на къщата, да се спуснат по покрива на верандата и да скочат на земята. След това веднага да изтичат до колата. Ако имаха късмет, щяха да успеят.
— Няма го на шкафчето.
— А, по дяволите! — измърмори той, защото изведнъж си спомни къде го беше оставил. Беше включен да се зарежда на бюрото на Мишел долу, където бе и нейният телефон. — Оставих го долу, до твоя телефон.
— Ще ида да го взема.
— Не — спря я той рязко. — Стълбището е срещу задната врата и ако някой от тях чака там, ще те види. Стой до прозореца и се опитай да видиш колко души ще слязат от лодката. Стигнаха ли вече до кея?
Тео ритна вратата да се затвори, после избута тежкия скрин до нея с надежда да забави нападателите.
— Един мъж току-що слезе от лодката, носи фенер. Тръгна право към задния двор… Не мога да видя дали има друг с него.
— Отвори прозореца — каза той и пъхна ключовете за колата в задния си джоб. — Ще излезем оттам. Аз ще мина пръв, за да те хвана.
Той излезе през прозореца, приведе се и като се стараеше да не вдига шум, скочи върху покрива на верандата. Керемидите бяха станали хлъзгави от дъжда и той едва не падна по стръмния наклон. Разкрачи широко крака, вдигна ръце и изчака Мишел да скочи, като в същото време се молеше да не блесне светкавица, за да успеят да се измъкнат. Ако в задния двор или лодката имаше още хора, те щяха да ги видят и да предупредят останалите.
Протегна ръце към Мишел и в същия момент чу шум от чупене на стъкло долу, по всяка вероятност откъм задната врата. Шумът веднага бе последван от оглушителна стрелба в предната част на къщата. Негодниците действаха организирано. Атакуваха едновременно и двата входа. Искаха да затворят Тео и Мишел в капан.
Мишел ги чу как събарят разни неща долу. Колко бяха? Тя пъхна фенера в колана на дънките си и се прехвърли през перваза.
— Давай — прошепна той тихо и настойчиво.
Тя се поколеба секунда-две, опитвайки да се концентрира, но чу тежките стъпки по стълбите и скочи.
Тео я хвана през кръста. Тя се подхлъзна, но той я задържа, докато възвърне равновесието си. Като се придържаше близо до него, тя пропълзя на четири крака до края на покрива. Дъждът се лееше като из ведро. Мишел не виждаше дори ръцете си. Пресегна се през ръба, опипа къде е водосточната тръба, за да се хване за нея, преди да скочи, но тя беше доста хлабаво закрепена и Мишел прецени, че ще вдигне голям шум, ако я събори. Отстрани край къщата й имаше високи люлякови храсти. Мишел затвори очи и скочи в центъра на гъсталака.
Дръпна се бързо, за да направи място на Тео и шибна главата си в един жилав клон. Той поряза бузата й и тя прехапа устна, за да не извика от болка.
— Накъде? — прошепна.
— Отпред. Чакай тук. — Той извади пистолета си. Промъкна се тихо до ъгъла на къщата, надникна, после се наведе и се огледа. Капакът на колата му бе вдигнат, което означаваше, че бяха повредили нещо по двигателя и не можеше да я използва. Той огледа пътя и прецени разстоянието до водата. Не му се искаше да се забие сред гъста растителност, но ако успееха да избягат незабелязани, двамата с Мишел можеха да стигнат до кръстопътя.
Една кола бе спряла по-нагоре в отбивката край пътя. Нямаше да я види, ако стоповете й не бяха светнали внезапно. Който и да чакаше вътре, бе натиснал с крака си спирачката. След секунда стоповете изгаснаха.
Тео се върна при Мишел.
— Трябва да опитаме да стигнем до твоята лодка. Тя е единственият изход оттук.
— Да тръгваме.
Стигнаха до края на кея, преди да ги забележат. Попаднаха в един лъч светлина, който дойде от прозореца на спалнята. Тео бутна Мишел на земята, обърна се и стреля. Не знаеше дали е уцелил някого или не. Светлината изгасна и се чуха викове.
— Дай ми фенера — каза той задъхано.
Тя го измъкна от колана на дънките си. Той го грабна и протегна ръка настрани. Бутна Мишел отново на земята, опита да я прикрие с тялото си и прошепна:
— Не мърдай. — После светна.
Лъчът улови един от нападателите, който бягаше към тях откъм къщата. Мишел го видя съвсем ясно и ахна от изненада. Позна го и се шокира.
Тео стреля два пъти, преди да бъде принуден да изгаси фенера. Куршумите летяха от всички страни към тях. Тео насочи фенера към другата лодка, светна и видя още един мъж, който седеше в нея и ги чакаше. Приведен ниско, той гледаше през мерника на мощна пушка, когато Тео стреля. Куршумът улучи мотора. Тео стреля отново, но мъжът се хвърли настрани миг преди да скочи във водата.
Тео изгаси фенера, скочи на крака и извика:
— Хайде!
Във въздуха край тях свистяха куршуми и рикошираха от дърветата и кея. Мишел претича през кея, вкопчи се в ниския стълб, за да не падне във водата, и трескаво за развързва лодката на нападателите им. Тео вече бе отвързал нейната лодка, беше скочил вътре и се опитваше да запали мотора.
Мишел най-после се пребори с въжето и избута лодката настрани от кея, доколкото можа. Тео й викаше да побърза. Тя скочи в своята лодка и падна върху Тео, който запали двигателя. Дъжд от куршуми се посипа във водата край тях.
Тео се приведе над Мишел, опитвайки да я предпази, като й пречеше да надигне глава. Насочи лодката на север и рязко натисна лоста за управление. Предницата на лодката се надигна от водата, подскочи леко и се стрелна напред. Един куршум мина точно до ухото му и Тео почти почувства топлината му.
Погледна назад и видя двама мъже с фенери да тичат в задния двор. После единият се хвърли във водата. Тео прецени, че двамата с Мишел имат преднина не повече от трийсет секунди. Седна на пейката и остави Мишел да се надигне.
