Тео я прекъсна.
— Той ще дойде с теб.
Ноа кимна.
— Докато ти и приятелките ти подреждате картоните, аз мога да започна да разчиствам в кабинета ти. Ако има време, ще боядисам стените.
— Ще ти бъда благодарна за помощта, но…
— Не спори — каза Тео.
— Добре — съгласи се тя. — Оценявам всичко, което правиш за мен, Ноа.
После се обърна към Тео и го попита какво смята да прави.
— Имам среща с братята Карсън и адвокатите им. Трябва да свърша с тях до два и половина, защото обещах на Конрад да отида на тренировката в три. Ако вие с Ноа се нуждаете от почивка, може да наминете.
— Директорът на училището предложи на Тео договор — съобщи Мишел усмихната. — Още не го е подписал.
— Измисляш си — не повярва Ноа.
— Мисля, че Тео изчаква, за да му предложат повече пари.
Ноа бе убеден, че двамата го занасят и чакаше да чуе края на шегата.
— Добре. Ще наминем. В колко часа свършва тренировката? Обещах да помогна в бара довечера. Трябва да съм там в пет.
— Мислех, че довечера ще излизаш с Мери-Ан? — напомни му Тео.
— Какво значи това, че ще излизаш с Мери-Ан? — попита Мишел.
Ноа сви рамене.
— Тя ме попита искам ли да излезем по-късно, след като съпругът на приятелката й я вземе и аз й предложих да се отбие в „Лебедът“, и ако не съм зает…
— Тя те е поканила да излезете? — попита Мишел крайно изненадана.
— Да, покани ме. Защо си толкова учудена? Аз съм готин тип.
— Не съм учудена. Просто тя е… и ти си… искам да кажа, че си много…
Ноа се забавляваше от смущението й.
— Много какво?
Думата „опитен“ изникна в главата й заедно с десетина други. Ноа бе от мъжете, които хапваха жени като Мери-Ан за закуска. Мишел осъзна, че прави прибързани заключения и че може би грешеше.
— Ти си…
— Да? — настоя Ноа.
— Твоята приятелка си падна по Ноа — обясни Тео.
Ноа кимна.
— И още как.
— О, за бога — възкликна ядосано Мишел. — Само защото Мери-Ан е била любезна, ти си направил прибързания извод, че си пада по Ноа?
Тео се усмихна.
— Не съм си правил прибързани изводи. Честна дума. Мери-Ан каза, цитирам: „Здрасти, Тео. Падам си по Ноа. Той женен ли е?“.
Ноа кимна.
— Точно така стана.
„Тъжно, ако е така“, помисли си Мишел, но бе напълно възможно Тео да казва истината. Мери-Ан имаше досадния навик да изрича всичко, което й хрумне. Мишел се разсмя и поклати глава.
— Трябва да тръгваме за клиниката.
— Чакай малко, Мишел — каза Ноа, докато прелистваше наръчника. — Тео, виж страница петдесет и трета. Помниш ли…
— Теодор, вземи този наръчник от приятеля си и го накарай да тръгне.
Като го нарече с пълното му име, постигна желания ефект. Той грабна наръчника и скочи на крака. Ноа се впечатли.
— Почти като старшина от казармата — каза той, докато гледаше как Мишел стои на вратата и нервно потропва с крак.
— Може да бъде много твърда, когато се наложи. — Казано от Тео, прозвуча като комплимент.
— Това е истински талант — отбеляза Ноа.
— Много е всеотдайна. И не се плаши. Това ми харесва. Знаеш ли какво още може? Справя се перфектно със зеленчуците — каза той, докато вървеше през трапезарията към входната врата.
— Зеленчуци ли каза? — попита Ноа, сигурен, че не е чул правилно.
— Да. Трябва да я видиш как кълца зеленчуци. Невероятно. Като музика.
Ноа последва Тео навън.
— Какво, по дяволите, значи това?
— Толкова е… точна.
Ноа се засмя.
— О, мой човек!
— Какво?
— Здравата си хлътнал.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Ноа и Мишел не успяха да отидат на тренировката по футбол. В клиниката просто имаше твърде много работа за вършене. Приятелките на Мишел я удивиха. Събраха всички документи и подредиха картоните по азбучен ред в кутии, така че когато пристигнеха новите шкафове, Мишел просто трябваше да пренесе картоните от кутиите в чекмеджетата. Тео дойде в клиниката, за да вземе Мишел, а Ноа се върна в мотела, за да се изкъпе и преоблече, преди да отиде в „Лебедът“, за да помага на Джейк.
Мишел се чувстваше виновна, че нито Тео, нито Ноа бяха успели да отидат за риба. Когато сподели това с Тео, той й каза да не се тревожи. Щял да прекара цялата събота в риболов, а и очакването на състезанието било не по-малко приятно от самото събитие. Изброи какво трябва да си вземат в хладилната чанта за състезанието. Държеше да бъде подготвен като истински бойскаут — в никакъв случай не трябва да свършат сандвичите или бирата.
Тъкмо паркира колата й пред къщата, когато Елена Милър спря малката си кола отзад и натисна клаксона, за да привлече вниманието им.
— Доктор Майк — извика тя, като заобиколи колата, — ще помолите ли младия си приятел да внесе този кашон?
— Какво има в него? — попита Мишел.
— Не чухте ли съобщението ми? Обадих се от болницата и се записах на телефонния ви секретар.
— Както виждаш, тъкмо се прибирам вкъщи, Елена.
— Писна ми от вас, лекарите. Задръствате цялото спешно. В тази кутия е пощата ви, която бе разпиляна из цялото отделение — каза тя и размаха ръце. — Започнах с вас. В понеделник е ред на доктор Ландуски.
Мишел представи Тео на ядосаната жена и обясни, че секретарката на спешното се опитва да въведе ред в отделението.
— Не може ли да уредите да ви изпращат медицинските списания в клиниката, доктор Майк? Би било по-лесно и за вас, ако си прибирахте пощата всяка вечер. Твърде много ли искам?
— Не, разбира се — кимна Мишел. Чувстваше се като ученичка. — Защо не остави всичко това в съблекалнята на лекарите? — попита, когато Тео вдигна кашона и тя видя списанията.
Елена затвори вратата след Тео и седна зад волана.
— Защото тъкмо подредих там. Вие, лекарите… — Подкара колата назад и не довърши изречението си.
— Ще се опитам да се поправя — извика Мишел.
