— Мислиш ли, че оттук ще излезем до реката?
— Живяла съм тук целия си живот и познавам тези места, но в тъмното по-скоро гадая. Мисля, че този канал свършва след около четиристотин метра. Ако продължим напред, ще се озовем в капан, а не бих искала да вървим пеша из мочурището. Не е безопасно, поне не нощем. Мисля, че трябва да обърнем и да се върнем назад.
— Съгласен.
— Когато стигнем до широкото, ще прекосим с гребане. Ако са наблизо, няма да ни чуят.
Мишел взе другото гребло и му помогна да обърнат лодката.
— Обаче ако още някоя змия се стовари в лодката, ще ме чуят със сигурност.
Тео размени мястото си с Мишел и загреба към устието на ръкава. Спря и се огледа.
— Как мислиш? Можем ли да стигнем обратно до твоя кей? Ако се добера до телефона си…
Тя го прекъсна.
— Слязохме много надолу по течението. Ще бъде твърде рисковано.
— Добре. Продължаваме напред и ще се молим наблизо да има кей.
Не виждаше на повече от три метра пред себе си, но знаеше, че е твърде опасно да използват фенера. Мишел се премести близо до мотора, за да може да го запали веднага, ако преследвачите им ги забележат. Сега се тревожеше за куп неща. Кога последно беше наливала бензин? Не помнеше. Ами ако стигнеха до средата и тогава ги засечаха?
Сега се носеха през реката. Силните ръце на Тео умело движеха греблата. Мишел забеляза светлината, която блуждаеше над водата.
— Търсят ни в ръкавите — прошепна тя.
Тео продължи да гребе, но хвърли поглед назад. Лъчът светлина обхождаше на зигзаг водата, но източникът не се движеше. Беше на около двеста метра от тях.
— Още не са ни видели.
— Да включа ли мотора?
— Не — спря я решително той. — Стой там. Може и да успеем.
След минута лъчът се обърна в тяхната посока. Мишел не изчака Тео да й каже да включи мотора. Дръпна силно. Той не запали от първия път. Тео хвърли греблата в лодката и събори Мишел миг преди един куршум да изсвисти край главата му. Тя дръпна отново въжето и изплака, когато двигателят изръмжа.
Тео извади пистолета си от кобура и извика на Мишел да не вдига главата си. Друг куршум се заби във водата съвсем близо до тях. Тео се подпря на лакът на пейката и стреля.
Негодниците се приближаваха много бързо. Тео се опитваше да уцели прожектора им. Първият му изстрел не улучи целта, но някой извика и Тео реши, че навярно е ранил един от преследвачите. Отново натисна спусъка. Този път бе точен. Куршумът му пръсна лампата и им даде пет, може би десет секунди преди нападателите да успеят да насочат фенерите си към тях.
Мишел не можеше да прецени на какво разстояние са от брега. Опита да стигне до лоста, за да намали скоростта, но бе твърде късно. Лодката внезапно подскочи, излезе от водата и се заби в бодливите храсти. Не спря, а подрипна на два пъти, преди да се забие в едно дърво. Сблъсъкът изхвърли Тео в предната част на лодката. Той падна върху лявата си страна и удари коляното си. Ръката му над лакътя още пулсираше болезнено от раната от стъклото, а сега, при сблъсъка с металния ръб, кожата му се раздра и болката се спусна към лакътя.
Мишел заби челото си в пейката, извика и вдигна ръце да се предпази от нови удари.
Тео изскочи от лодката, пъхна пистолета в кобура и издърпа Мишел. Замаяна от удара, тя поклати глава, опитвайки да проясни мислите си, в същото време опипваше дъното на лодката, за да открие фенера.
— Хайде — надвика той шума от приближаващата се лодка.
Тео си мислеше да я вдигне на ръце, когато тя откри фенера. Грабна го бързо. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, главата й сякаш бе разцепена на две, болката почти я ослепяваше, докато вървеше със залитане напред.
Тео обви ръка около кръста й, почти я повдигна и побягна към храсталака. Нямаше ни най-малка представа накъде се движат. Напълно дезориентиран, той тичаше с всички сили. Избутваше гъстите клони настрани с дясната си ръка. Още чуваше шума от мотора на лодката в далечината и отчаяно се стремеше да отдалечи Мишел, колкото е възможно повече, преди нападателите да са слезли от лодката си.
Проправяха си път през гъсталака и мокрите избуяли треви, спираха се на няколко пъти да се ослушват дали ги преследват. Накрая се измъкнаха от гората и се озоваха пред открито пространство.
Мишел спря, да си поеме дъх. Не беше сигурна къде се намират.
— Да рискувам ли? — попита тя, като вдигна фенера. — Не мисля, че ще видят светлината, ако е само за секунда.
— Добре.
Тя светна за миг, после въздъхна облекчено.
— Мисля, че знам къде сме — прошепна тя. — На около километър и половина от „Лебедът“.
Стояха край някакъв черен път, който според Тео с нищо не се отличаваше от всички други, по които бе карал през последните дни.
— Сигурна ли си?
— Да.
Той стисна ръката й и побягна. Ако стигнеха до първия завой, преди преследвачите им да се появят на пътя, щяха да успеят да се измъкнат. Постоянно хвърляше погледи през рамото си за светлини от фенери. Единственият звук, който чуваха, бе тропотът от стъпките им по пътя, придружен от тежкото им дишане.
Мишел отново светна фенера си само за миг, за да не пропуснат мястото, където трябва да свият. Тя се препъна, но Тео я хвана и задържа на крака, без да забавя темпото. Отново погледна назад, видя една малка светлинка на пътя и увеличи скоростта си.
Беше сигурен, че преследвачите им не са ги видели.
— Вече съм добре — каза тя задъхано. — Мога да бягам.
Той я пусна, после стисна ръката й и продължи. Видя една светлинка, която примигваше като звезда в далечината, и се насочи към нея.
Мишел усещаше изгаряща болка отляво, а главата й сякаш щеше да експлодира. Стигнаха един кръстопът. Мишел се преви и опря длани на коленете си.
— „Лебедът“ е надолу по пътя и вляво — каза задъхано. — Можем да се обадим на полицията оттам.
Пътят бе покрит с чакъл. Тео си спомни, че беше карал по него. Докато тичаше, постоянно оглеждаше гъсталака от двете страни на пътя, преценявайки къде могат да се скрият, ако чуят, че преследвачите приближават.
— Добре ли си? — прошепна той.
— Да.
Мишел почувства, че й се плаче от облекчение, когато видя тъмната сграда пред тях. Мигът на еуфория бе съвсем кратък, защото секунда по-късно чуха звука от приближаваща се кола, чиито гуми изсвириха на завоя зад тях.
Мишел не успя да реагира. Докато се опитваше да погледне през рамо, вече летеше към гъсталака край пътя, където я дръпна Тео. Мишел се приземи тежко по гръб. Тео се приведе над нея и извади пистолета си. Очите му обхождаха пътя. Храстите и високите треви засега ги скриваха.
Мишел внимателно опипа цицината на челото си и направи болезнена гримаса. Мислите й препускаха. После си спомни какво иска да каже на Тео.
Промълви името му. Той постави ръка на устата й.
— Шшшт — прошепна почти в ухото й.
Колата спря почти до тях. Мишел едва се сдържа да не помръдне, когато чу как някой крачи в храсталака край тях. Осъзна, че задържа дъха си, защото гърдите я заболяха. Издиша бавно и тихо. Ръката й стисна коляното на Тео. Още известно време някой броди из храсталака, после се върна при колата, мърморейки. Чакълът изскърца под обувките му.
