Веднага щом вдигна глава, Мишел осъзна, че се движат в посока, която ги отдалечаваше от града.
— Трябва да обърнеш — извика тя.
— Не. Много е късно. Ще ни последват. Свети с фенера напред.
Мишел седна между коленете му и насочи лъча на фенера право напред. Това ги спаси от катастрофа. Още няколко секунди и щяха да се разбият в едно изсъхнало дърво, стърчащо от водата. Тео рязко зави наляво, после изправи лодката в правилната посока.
— Слава богу, че си взе фенера — прошепна той.
— Точно пред нас има остър завой — каза му тя. — Забави и завий надясно. Наляво е задънено. — После се хвана за коленете му, за да не политне настрани, обърна се и се надигна да погледне назад. — Още не виждам светлини — каза тя с почти болезнено облекчение. — Може би няма да ни последват. Може би ще ни оставят на мира, след като им се измъкнахме. — Тя се обърна отново напред и той я придърпа плътно до себе си.
— Не мисля, че ще се откажат. Мисля, че едва започват. Видя ли оптичния мерник на онази пушка? Въоръжени са до зъби. Дошли са да ни спипат и няма да се откажат без бой. Трябва да намерим телефон и да повикаме помощ. Покажи ми най-бързия път, по който можем да се върнем в града.
— Реката тук описва нещо като голяма осмица — обясни тя. — Ако беше поел на юг от моя кей, щеше да направиш един широк завой и да стигнеш до „Лебедът“. Трябва да се върнем назад.
— Така ще попаднем на тях.
— Знам — прошепна тя дрезгаво. Не беше крещяла, но гласът й бе пресипнал. — Има поне двайсет по- малки ръкава наоколо. Повечето от тях не водят доникъде — предупреди го. — Някои описват полукръг. Ако нападателите ги знаят, могат да минат по някой от тях и да ни пресрещнат.
Тогава ще намалим и ако видим светлините им, ще свием в някой от ръкавите и ще изчакаме да съмне. Приближаваха нов завой. Сега накъде? — попита той.
— Не съм сигурна. Всичко изглежда различно през нощта. Мисля, че този описва дъга и се връща пак до реката.
— Добре, ще тръгнем наляво — реши той и насочи лодката в тази посока.
— Тео, може и да греша.
Мишел чу рева на моторна лодка в далечината. Звукът се приближи, докато те се опитваха да заобиколят още един дънер.
Тео също чу шума. Забеляза един тесен ръкав, намали скоростта и отново зави. Клоните на дърветата висяха почти до водата. Тео ги избутваше настрани, докато минаваха. Направиха още един завой и като видя колко тесен става каналът, Тео изгаси двигателя.
Мишел изключи фенера. Двамата се сгушиха един в друг и се обърнаха по посока на звука. Беше непрогледен мрак. Изведнъж жабите престанаха да крякат и щурците замлъкнаха. Но нещо се движеше. Какво, по дяволите, беше? После лодката се удари в нещо. Тео предположи, че може би е плаващо дърво, но не бе сигурен. Лодката се върна леко назад, после спря.
Мишел се протегна зад него, избута един лост и му прошепна, че трябва да повдигнат мотора над нивото на водата.
— Ако трябва да продължим по този ръкав, перките ще потънат в тинята. На места е много плитко. — Лодката отново се блъсна леко в преградата. — Ето ги — прошепна Мишел.
Видяха светлината от моторната лодка. Лъчът обхождаше гъсталака, описвайки широк полукръг наляво и надясно. Търсеха ги.
Светлината не ги откри. Мишел си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Току-що бяха преминали още едно препятствие и тя мислено благодари на бога за това. Още не бяха вън от опасност, но Тео бе прав, че могат да се скрият, докато съмне и после да потърсят помощ. Скоро този кошмар щеше да свърши.
Нападателите им бяха продължили напред. Шумът от лодката им постепенно заглъхваше. Мишел предположи, че ще продължат още няколко минути, преди да обърнат и да тръгнат назад, търсейки по- внимателно.
Мислите на Тео препускаха. Професионални убийци ли бяха? Ако да, кой ги беше изпратил? Възможно ли бе мафията да го е проследила до Луизиана? Нима бяха дошли да му отмъстят за това, че бе помогнал да осъдят толкова много от лидерите им? Нима неговото присъствие тук бе поставило Мишел в опасност?
Мишел чу как някаква клонка изпращя рязко над нея. Погледна нагоре и след секунда усети някаква тежест, която се стовари върху левия й крак. Впрегна цялата си воля да не изпищи. Каквото и да беше паднало, сега се плъзгаше нагоре по крака й. Тя замръзна, стиснала фенера, готова да го светне.
— Тео, вземи греблото — прошепна тя, като се напрягаше да не помръдне. — Като светна, трябва да го избуташ навън от лодката. Ясно?
Той не разбра. Какво трябваше да избута? За какво говореше тя? Но не зададе никакви въпроси. Просто взе греблото, вдигна го като бейзболна бухалка и зачака.
— Готов съм.
Тя светна. Тео усети как сърцето му подскочи в гърдите. Едва не изпусна греблото, когато видя ужасната черна змия. Разцепеният език на чудовището се стрелкаше навън от устата, сякаш предвкусваше своя пир, а триъгълната плоска глава се издаваше точно над коляното на Мишел. Сякаш го гледаше право в очите.
Времето сякаш замря, когато Тео замахна с греблото, удари змията и я запрати във водата. После скочи и прегърна Мишел.
— Мамка му — изрева той. — Мамка му!
Мишел се изправи. Сърцето й биеше до пръсване. Не отделяше лъча на фенера от змията, която се плъзна през водата и изпълзя в храстите на отсрещната страна на глинестия бряг. После огледа водата, протегна ръка и взе греблото, което Тео беше захвърлил. Пусна го на пода на лодката и се облегна назад.
— За малко.
Тео потупваше краката й.
— Ухапа ли те? — попита той трескаво.
— Не, не успя. Сигурно се изплаши повече и от нас.
— Каква, по дяволите, беше?
— Памучна уста.
— По дяволите… те са отровни.
— Да — кимна Мишел. Хвана ръката му. — Стига си ме удрял.
— Просто проверявам да няма още някоя… — Той спря, защото осъзна колко налудничаво е това.
— Още някоя змия да се е пъхнала в крачола ми? Няма. Повярвай ми, щях да знам, ако имаше. Опитай да се успокоиш.
— Как може да си толкова спокойна? Това нещо ти беше на крака.
Тя постави длан върху бузата му.
— Но ти ме отърва от нея.
— Да, но…
— Поеми си дъх?
Тя не бе толкова спокойна, колкото изглеждаше. Когато Тео я прегърна, усети, че цялата трепери.
— Знаеш ли какво?
— Ще отгатна. Мразиш змиите.
— Как позна какво ще кажа?
Тя се усмихна и се дръпна назад.
— Просто се сетих.
— Да се махаме оттук.
Тео потопи ръката си във водата, за да провери дали може да отблъсне лодката от брега. Пръстите му сякаш потънаха в тинята.
Мишел сграбчи ръката му и я издърпа.
— Не трябва да потапяш ръката си във водата. Не и по тези места.
Той не попита защо, нямаше нужда. Представи си как някой алигатор изскача и захапва ръката му и потрепери. Взе греблото и го използва, за да отблъсне лодката от брега.
