толкова крехка и уязвима.
Колин не знаеше колко време е прекарал до леглото й, съзерцавайки я. Умът му бе обзет от мисълта, че трябва да я защити. Никога досега не я бе усещал като нещо свое… благословено при това — помисли си той.
Тя го обичаше.
О, Господи, колко я обичаше той. Тази истина не се прокрадна изненадващо в съзнанието му, нито пък го смаза с тежестта си, макар че картинката, която представляваше в момента, сигурно би го разсмяла, ако можеше да се види отстрани. Отдавна знаеше, че я обича, макар че проявяваше странна упоритост, когато отказваше открито да й го признае. Само Бог знаеше, че е влюбен в нея до уши. От онзи момент, в който я видя за първи път, той бе действал предпазливо и внимателно. Не беше възможно да се предпази от желанието да я има и дълго време бе убеден, че е обхванат от похотливи чувства и мисли. Но след известно време вече знаеше добре, че не е само похот.
О, да, любовта му към нея бе отдавна. Не можеше да осъзнае защо тя го обикна. Ако бе будна в този момент, той навярно щеше да й зададе този въпрос. Може би щеше да живее добре и с някой друг. Някой с титла… със земи и наследства… някой със здраво и мощно тяло.
Колин не се мислеше за романтик. Беше разсъдлив и практичен мъж, който бе отгатнал, че ще постигне успех, само ако работи здраво и упорито. В едно малко ъгълче на мозъка му се бе приютила мисълта, че Господ му е обърнал гръб. Беше необосновано като идея, но се появи след като едва не изгуби крака си. Спомни си как лекарят обясняваше, че ще се наложи ампутация на крайника, спомни си и яростната зашита на своя приятел. Натан нямаше да позволи кракът на Колин да бъде докоснат от доктор Уинтърс, но у Колин завинаги остана страха, който се появяваше винаги преди да заспи, от това дали като се събуди ще бъде здрав и читав.
Кракът бе оцелял, но постоянната болка, която трябваше да изпитва, обезсмисли победата, лишавайки я от стойност.
Чудесата бяха за другите хора, си мислеше Колин, преди Алесандра да се появи в живота му. Неговата принцеса наистина го обичаше. Дълбоко в сърцето си той бе убеден, че не съществуваха никакви ограничения или условности, които да попречат на любовта й към него. Ако го беше срещнала еднокрак, сигурно щеше да го обича по същия начин. Сигурно щеше да му дари симпатията си, но не и да го съжали. Всяко нейно действие показваше силата и решимостта й да помогне и да се грижи.
Тя щеше да бъде винаги редом с него — да му натяква, да се заяжда и спори с него — и да го обича независимо от всичко.
А това бе истинско чудо, реши Колин.
Господ не го бе забравил изцяло.
Тя искаше да го напусне. Алесандра съзнаваше, че не е разумно, но бе толкова объркана, че едва си даваше сметка какво върши. Безскрупулното признание на Натан за това как двамата с Колин са планирали да се справят с наследството на Сара, за да подпомогнат компанията си, не излизаше от главата й докато накрая й се доплака.
Колин, реши тя, я беше отритнал във всяко едно отношение. Не искаше тя да му помага в счетоводството, не искаше наследството й и на практика не искаше — или не се нуждаеше от любовта й. Сърцето му изглежда бе обградено със защитни брони и Алесандра си помисли, че едва ли някога ще достигне до него, за да го накара да я обикне.
Знаеше, че изглежда много жалка. Но това не я интересуваше. Тази сутрин бе пристигнало писмо от игуменката и Алесандра вече го бе изчела поне дванадесет пъти.
Искаше й се да си отиде у дома. До такава степен я обхвана носталгия за манастира, монахините, земята и всичко останало, че избухна в плач. Не се обезпокои, че Колин може да я чуе, тъй като той работеше в кабинета си.
Мили Боже, тя искаше да не е така податлива на емоции през тези дни. Струваше й се, че трудно намира логиката на повечето неща. Тя стоеше до прозореца, облечена в халата си, гледаше навън, а съзнанието й бе обременено с толкова тревоги, че дори не чу как вратата се отвори.
— Какво има скъпа? Не се ли чувстваш добре?
Гласът му бе преизпълнен от загриженост.
Алесандра си пое дълбоко въздух и се обърна към него.
— Бих искала да си ида у дома.
Колин бе абсолютно неподготвен да чуе такава молба. Изглеждаше смаян, но бързо се оправи. Затвори вратата зад себе си и се приближи към Алесандра.
— Ти си си у дома.
Тя поиска да оспори думите му, но не го стори.
— Да, разбира се. Но бих искала да ми разрешиш да посетя Светият Кръст. Манастирът е съвсем близо до Стоун Хевън и аз бих искала да видя още веднъж дома на родителите си.
Колин се приближи към писалищната маса и запита:
— За какво е всичко това? — Той се облегна на крайчеца на масата, докато чакаше отговора й.
— Получих писмо от игуменката тази сутрин и затова ме обхвана носталгия.
Колин не реагира но някакъв особен начин на неочакваната молба на съпругата си.
— Точно в този момент, няма да имам възможност да…
— Стефан и Реймънд ще ме придружат — прекъсна го тя. — Не бих искала това от теб като зная колко си зает.
Колин усети как започна да се изнервя. Самата идея съпругата му да предприеме такова пътуване без него го ужасяваше. Той успя да се въздържи от незабавно отхвърляне на молбата й, само защото никога досега не я беше виждал толкова объркана и нещастна. Това още повече го смути, като имаше предвид състоянието й.
Тя не беше в ред, ако си въобразяваше, че Колин можеше да я пусне да пътува нанякъде сама. Но не можа да сподели това с нея.
Реши да се възползва от разсъдливостта, за да я накара да разбере:
— Алесандра…
— Колин, ти нямаш нужда от мен.
Колин се слиса от подобно абсурдно твърдение.
— По дяволите, що за приумици са това! — почти извика той.
Тя извърна глава. Колин я хвана и я обърна отново към себе си.
— Ти никога не си имал нужда от мен — прошепна тя.
— Алесандра, седни.
— Не желая да сядам.
— Искам да поговорим за… — Колин за малко щеше да произнесе „шантава идея“, но се сдържа навреме.
Тя го пренебрегна и продължи да гледа през прозореца. В този момент той съзря купчината бележки на писалищната маса и тутакси реши какво ще направи. Бързо прерови купчинката и откри листа с името си отгоре.
Алесандра не му обръщаше никакво внимание. Той сгъна листа и го скри в джоба си. След това отново й нареди да седне. Гласът му бе по-твърд и по-настоятелен този път.
Алесандра реши да се подчини. Избърса сълзите си с опакото на дланите си и се приближи до леглото. Седна, подгъна ръце в скута си и наведе глава надолу.
— Да не би внезапно да си престанала да ме обичаш?
Колин не можеше да прикрие тревогата и вълнението в гласа си. Тя до такава степен се изненада от въпроса му, че погледна към лицето му и каза:
— Не, разбира се, че не съм престанала да те обичам.
Колин кимна удовлетворен и облекчен от искрения й отговор. Той се изправи и се приближи до нея.
— Няма никакъв чичо Албърт, нали?
