Джули Гарууд
Принцеса Алесандра
Той знаеше как да убива жените.
Глупава и безразсъдна, тя нямаше никакъв шанс. Така и не разбра, че е преследвана, нито пък успя да отгатне истинските намерения на тайния си обожател. Той вярваше, че стилът му е елегантен и се гордееше с таланта си. Би могъл да бъде жесток, но не беше. Изгаряше от нетърпение да задоволи непреодолимото желание, което го разяждаше и въпреки че еротичните мисли за мъчителна смърт предизвикаха у него трескаво възбуждение, той не се поддаде на долния си инстинкт. Той беше човек, а не звяр. Търсеше удовлетворение, а тя наистина заслужаваше да умре. И все пак той й бе показал искреното си съчувствие. Да, той наистина беше много нежен с нея. Преди да умре, тя дори му се усмихваше. Той нарочно я изненада точно в този момент и успя да види само една краткотрайна искра на ужас в кафявите й влажни очи преди всичко да е свършило. И през цялото време докато я душеше, той й шепнеше съчувствени думи с напевен глас, сякаш успокояваше ранено животно. Прекъсна състрадателната си песен едва, когато разбра, че я е убил и тя не може да го чуе.
Не, не беше безмилостен. Дори когато се увери, че е мъртва, той внимателно обърна главата й така, че да не я гледа и чак тогава си позволи да се усмихне. Искаше му се да се изсмее с облекчение и задоволство, защото най-после всичко мина, при това блестящо, но не посмя да го направи, защото там някъде дълбоко в съзнанието му го човъркаше мисълта, че такова непристойно поведение е присъщо по-скоро на чудовище, отколкото на човек. А той не беше чудовище. Не, той не мразеше жените, той им се възхищаваше — поне на повечето — и към тези, които възприемаше като изкупление, той не беше нито жесток, пито безсърдечен.
Беше невероятно умен и не се свенеше да си го признае. Преследването го забавляваше. От самото начало той успя да предусети всяка нейна реакция. Вярно, че собствената й суета му беше помогнала изключително много. Тя беше една наивна женичка, която се мислеше за светска дама — опасно и погрешно мнение — и той и доказа, че е твърде коварен за такива като нея.
Имаше нещо иронично в избора му на оръжие. В началото беше решил да я убие с кама. Искаше да почувства как острието потъва дълбоко в тялото й, жадуваше за усещането от топлата й кръв върху ръцете си всеки път, когато забие нож: в меката й гладка кожа. Убий я, убий я. Заповедта отекваше в съзнанието му. Но той не се поддаде на желанието си, защото все още беше по-силен от вътрешния си глас и в последния момент се отказа да използува камата си. Диамантената огърлица, която й беше подарил, блестеше примамливо. Той сграбчи скъпия накит и го усука около врата й.
Да, това беше най-подходящото оръжие. Жените обичат дрънкулки, а тази беше една от най-големите им почитателки. Той дори имаше намерение да я погребе с огърлицата, но точно преди да хвърли бучките вар, които бе донесъл от скалите, за да ускори разлагането на трупа, той промени мнението си и пъхна огърлицата в джоба си.
Отдалечи си от гроба й, без да се обърне назад. Не го мъчеха нито угризения, нито вина. Тя бе изиграла ролята си и сега той беше доволен.
Спусна се гъста мъгла. Той забеляза петната от вар върху ботушите си едва когато излезе на главния път. Не го притесняваше факта, че вероятно новите му ботуши бяха съсипани. Нищо не можеше да помрачи радостта му от победата. Сякаш от плещите му бе паднало огромно бреме. Но имаше и нещо друго — беше го обхванала треска, една невероятна еуфория в мига, в който ръцете му докоснаха тялото й…
О, да, тази беше дори по-привлекателна от предишната. Тя го бе върнала към живота. Светът отново беше розов и предоставяше безброй възможности за такъв силен и решителен мъж.
Знаеше, че съзнанието му дълго време щеше бъде подхранвано от спомена за тая вечер. А после, когато светлината започне да избледнява, той отново щеше да тръгне на лов.
Игуменката майка Мери Фелисити винаги бе вярвала в чудеса, но през всичките си шестдесет и седем години на тая земя, тя за първи път стана свидетел на едно от тях в един мразовит февруарски ден на 1820 година, когато писмото пристигна от Англия.
В началото се страхуваше да повярва на благословената новина, защото се опасяваше, че Дяволът е решил да я измами, за да подхрани надеждите и сетне окончателно да ги смаже. Но след като тя покорно отговори на официалното писмо и получи второ потвърждение, подпечатано от херцог Уилямшиър, майка Мери Фелисити го прие като дар, защото това наистина си беше дар.
Истинско чудо.
Най-после те щяха да се отърват от тази немирница. Още на другия ден, по време на сутрешната молитва игуменката сподели новината с другите монахини. Вечерта отпразнуваха събитието с патешка супа и прясно изпечен черен хляб. Сестра Ракел беше твърде развълнувана и по вечерня на два пъти я смъмриха за гръмогласния й смях.
На следния ден следобед извикаха немирницата — или иначе казано принцеса Алесандра — в безупречния кабинет на игуменката. Докато принцесата слушаше новините за заминаването й от манастира, сестра Ракел събираше багажа й.
Майка Фелисити седеше на стол с висока облегалка, зад голямо бюро, старо и овехтяло досущ като самата нея. По стар навик, докато чакаше реакцията на послушницата си, монахинята разсеяно отместваше с пръсти тежките дървени зърна на молитвената си броеница.
Принцеса Алесандра беше стъписана от новината. С нервен жест тя притисна ръцете си една в друга и наведе глава, така че игуменката да не види насълзените й очи.
— Седни, Алесандра. Нямам намерение да говоря на темето ти.
— Както желаете, Майко. — И тя седна на ръба на твърдия стол, изправи рамене, за да угоди на игуменката и сетне скръсти ръце в скута си.
— Какво мислиш за новината? — попита монахинята.
— Пожарът е причината нали, Майко? Все още не сте ми простили тая злополука.
— Глупости — отвърна игуменката. — Простила съм ти това лекомислие още преди месец.
— Сестра Ракел ли ви убеди да ме отпратите? Аз й се извиних и тя вече не е толкова ядосана.
Майка Фелисити поклати глава и се намръщи, защото Алесандра неволно я разсърди като й припомни част от лудориите си.
— Не разбирам защо мислеше, че онзи противен крем би могъл да премахне луничките ти. Въпреки това, сестра Ракел се съгласи на експеримента. Тя не те обвинява… изцяло — побърза да добави игуменката, — защото лъжата, която изрече би изглеждала като смъртен грях в очите на Бога. — Алесандра, не съм молила настойника ти да те отведе оттук. Той ми писа. Ето писмото на херцог Уилямшиър. Прочети го и ще видиш, че не те лъжа.
С трепереща ръка Алесандра взе писмото. На един дъх погълна съдържанието му и го подаде на монахинята.
— Виждаш, че работата не търпи отлагане, нали? Този генерал Айвън, за когото споменава твоят настойник, изглежда има лоша слава. Срещала ли си го преди?
Алесандра поклати глава.
— Ходили сме в родината на баща ми няколко пъти, но аз съм била съвсем малка. Не си спомням да съм го виждала. Защо ще иска той да се ожени за мен?
— Настойникът ти е подразбрал намеренията на генерала — отвърна игуменката и потупа писмото. — Поданиците на баща ти не са те забравили. Ти все още си тяхната любима принцеса. Генералът смята, че ако се ожени за теб, ще завземе кралството с тяхна подкрепа. Хитър план, нали?
— Но аз не искам да се омъжвам за него — прошепна Алесандра.
