ядосан.
Любопитството й надделя и тя обу пантофките си, завърза колана на халата си и излезе на площадката. Тъмнината на сенките я прикриваха, но долу фоайето беше осветено от пламъка на свещите. Алесандра леко въздъхна като видя как Реймънд и Стефан препречваха пътя на Колин. Той беше с гръб към нея, но Реймънд случайно погледна нагоре и я съзря. Тя веднага му даде знак да си тръгнат. Реймънд смушка другия телохранител да се върне на поста си, поклони се на Колин и излезе от фоайето.
Фленаган нито забеляза напускането на охраната, нито пък видя Алесандра.
Не би продължил да говори, ако знаеше, че тя стои там горе и чува всяка негова дума.
— Точно така си представях една истинска принцеса — разказваше той на господаря си с треперещ и възторжен глас. — Косите й са гарвановочерни, а меките й къдри се спускат нежно до раменете. Очите й са сини, но такова синьо аз не съм виждал никога, и са невероятно бистри и искрящи. Тя има лунички, милорд. — Фленаган спря, за да си поеме дъх и продължи. — Тя наистина е прекрасна.
Колин не обърна особено внимание на думите му. Точно щеше да удари с юмрук един от непознатите, изпречили се на пътя му, и сетне да ги изхвърли на улицата, когато Фленаган слезе тичешком по стълбите и му обясни, че двамата мъже са изпратени от херцог Уилямшиър. Колин пусна по-едрия от двамата телохранители и сега наново подреждаше документите, които държеше, търсейки отчета на съдружника си. Надяваше се, че не го е забравил в офиса си, тъй като трябваше да запише числата в счетоводните книги преди да си легне. Колин беше в отвратително настроение и малко разочарован от намесата на прислужника.
Един хубав пердах би му помогнал да се отърве от притесненията си. Най-сетне намери липсващия лист, но точно в този момент Фленаган отново забърбори.
— Принцеса Алесандра е слаба и все пак не можех да не забележа колко добре е оформена фигурата й.
— Достатъчно — нареди Колин с мек, но все пак заповеднически тон.
Икономът веднага спря хвалебствията си за положителните качества на принцеса Алесандра. Унилото му изражение издаваше разочарованието му. Та той още не е казал всичко. Знаеше, че би могъл да говори поне още двадесет минути. Ами да, дори не беше споменал за усмивката й или за царствения начин, по който си държеше…
— Добре, Фленаган — рече Колин, прекъсвайки мислите на прислужника си. — Нека се опитаме да разплетем тая история. Значи принцесата просто е решила да отседне у нас? Така ли?
— Да, милорд.
— Защо?
— Защо какво, милорд? Колин въздъхна.
— Защо предполагаш, че…
— Не е моя работа да предполагам — прекъсна го Фленаган.
— О, и откога?
Фленаган се усмихна, сякаш току-що са му направили комплимент.
Колин се прозина. О, Боже, колко уморен се чувствуваше той. Не му беше до приказки тая вечер. Беше изтощен от дългите часове работа над счетоводните книги. Чувствуваше се потиснат и объркан, защото проклетите числа не му осигуряваха добра печалба, нито пък му помагаха в съсипващата борба срещу конкуренцията. Струваше му се, че почти всеки ден изниква по една нова параходна компания.
Към финансовите неприятности се прибавяха и непоносимите му болки. Левият му крак, пострадал при злополука в морето преди няколко години, туптеше болезнено и му се искаше само да се отпусне в леглото с едно горещо бренди.
Но той нямаше намерение да се поддаде на умората. Чакаше го толкова много работа. Той хвърли пелерината си на Фленаган, пъхна бастуна в поставката за чадъри и остави документите, които носеше, на малката масичка.
— Бихте ли искали да ви донеса нещо за пиене, милорд?
— Ще пийна едно бренди в кабинета. Защо ме наричаш милорд? Разрешил съм ти да ми викаш Колин.
— Но това беше преди.
— Преди какво?
— Преди у нас да се настани една истинска принцеса — обясни Фленаган. — Не е редно да те наричам Колин. Мога ли да се обръщам към вас със „сър Холбрук“?
Колин избухна в смях. Фленаган му изглеждаше важен и надут. В държанието си приличаше на иконома на брат му, Стърнс и нищо чудно. Стърнс беше чичо на Фленаган и тъкмо той го беше препоръчал на работа в домакинството на Колин.
— Ставаш безцеремонен като чичо си — отбеляза Колин.
— Много мило от ваша страна, милорд.
Колин отново се засмя и поклати глава.
— Нека да продължим разговора си за принцесата. Защо е отседнала тук?
— Не ми каза, а и аз си помислих, че не е прилично да я питам.
— И ти просто я покани вътре?
— Тя донесе писмо от баща ви.
Най-после бяха стигнали до края на загадката.
— Къде е писмото?
— Оставих го в салона… дали пък не беше в трапезарията?
— Иди да го намериш — нареди Колин. — Може би от него ще разберем защо принцесата е придружена от тия двама главорези.
— Те са нейни телохранители, милорд — опита се да я защити Фленаган. — Вашият баща ги е изпратил с нея. Една принцеса не би пътувала с разбойници.
В страхопочитанието си към принцесата, лицето на Фленаган бе добило почти комично изражение. Очевидно Алесандра беше замаяла главата на впечатлителния прислужник.
Той се втурни тичешком към салона, за да потърси писмото. Колин изгаси свещите на масата, взе книжата си и се запъти към стълбите. Най-после бе разбрал причината за пристигането на принцеса Алесандра. Естествено всичко бе планирано от баща му, чийто усилия за сватосване ставаха все по- агресивни, но Колин нямаше намерение да участвува в поредната му игра.
Беше наполовина изкачил стълбите, когато я забеляза. Добре, че беше парапета да го спаси от унизителното положение. Колин беше убеден, че ако не се беше хванал здраво за него, щеше да падне назад.
Не, Фленаган не беше преувеличил. Тя наистина изглеждаше като принцеса, и то красива. Косата й се спускаше нежно до раменете и наистина беше гарвановочерна. Беше облечена в бяло и о, Боже, на пръв поглед тя сякаш беше видение, изпратено от боговете, за да подложат на изпитание неговата издръжливост.
Той не можа да преодолее изпитанието и въпреки голямото усилие, което положи, се чувствуваше неспособен да се овладее. Този път баща му беше надминал себе си. Колин ще трябва да го поздрави за последния му избор — след като я отпрати, разбира се. Те стояха, вперили поглед един в друг минута, дълга като вечност. Тя чакаше той пръв да я заговори, а той чакаше тя да обясни причината за присъствието си в неговия дом. Алесандра не издържа и наруши мълчанието. Тя пристъпи напред и застана до най-горното стъпало, сведе глава и прошепна:
— Добър вечер, Колин. Радвам се да те видя отново.
Гласът й беше удивително привлекателен. Колин се опита да се съсредоточи върху думите й. Беше невероятно трудно.
— Отново? — попита той. О, Боже, колко дрезгав беше гласът му.
— Да, виждали сме се, когато бях съвсем малка. Ти ме наричаше „зверчето“.
Тази подробност го накара да се усмихне неохотно. Той нямаше никакви спомени от подобна среща.
— А ти наистина ли беше зверче?
— О, да. Казаха ми, че съм те ритнала — и то няколко пъти — но това беше много, много отдавна. Вече
