— Настойникът ти също не е съгласен. Но той счита, че генералът няма да приеме отрицателен отговор и ако е необходимо ще те отведе насила, за да подсигуриш неговия успех. Ето защо херцог Уилямшиър държи да заминеш за Англия с охрана.
— Не искам да си тръгвам оттук, Майко. Наистина не искам.
Сърцето на майка Фелисити се сви от болката в гласа на Алесандра. За един миг всички лудории на принцеса Алесандра през изминалите години бяха забравени. Игуменката си спомни уязвимостта и страха в очите на малкото момиче, когато за първи път то пристигна в манастира заедно с болната си майка. Докато майка й беше жива, Алесандра се държеше като светица. Беше съвсем млада — само на дванадесет години — и беше изгубила скъпия си баща едва шест месеца преди това.
И все пак детето беше показало невероятна сила. Пое цялата отговорност да се грижи за майка си ден и нощ. Нямаше никаква надежда майка й да оздравее. Болестта беше съсипала и тялото и ума й и към края, когато болките я подлудяваха, Алесандра лягаше в леглото на майка си и обгръщаше с ръце крехкото й тяло. Нежно я люлееше напред-назад и с ангелски глас й пееше прочувствени балади. Беше изключително болезнено и красиво да се усети тая любов. И когато най-накрая дяволското мъчение приключи, майката умря в ръцете на дъщеря си. Алесандра не позволи на никого да я успокоява. Тя плачеше нощем, сама в своята килия и въпреки белите завеси, които служеха за преграда в общата спалня, послушниците чуваха сподавените й ридания.
Погребаха майка й зад параклиса в красива изкуствена малка пещера, цялата обградена от цветя. Земите на манастира се простираха до втория дом на семейството на Алесандра Стоун Хевън, но тя никога не беше ходила дотам.
— Мислех, че мога да остана тук завинаги — прошепна Алесандра.
— Трябва да приемеш, че съдбата ти дава знак — посъветва я игуменката. — Една страница от твоя живот се затваря и сега е ред на следващата.
Алесандра отново наведе глава.
— Бих искала всички страници от моя живот да бъдат отваряни тук, Майко. Можехте да отклоните молбата на херцог Уилямшиър, ако искахте. Или пък да поддържате една безкрайна кореспонденция, докато накрая той се откаже от мен.
— А генерала?
Алесандра вече беше обмислила отговора на тази дилема.
— Той не би посмял да посегне на това свято място. Докато съм тук, ще съм в безопасност.
— Един човек, който ламти за власт не би се съобразил със свещените закони, управляващи този манастир, Алесандра. Не ти ли минава през ума, че ти ме караш да измамя настойника ти?
В тона на монахинята се долавяше упрек.
— Не, Майко — рече Алесандра и тихо въздъхна, защото знаеше, че игуменката очакваше точно такъв отговор. — Знам, че е грехота да се лъже…
Тъгата в гласа на Алесандра накара игуменката да поклати глава.
— Не мога да те оставя тук, дори и да имаше основателна причина…
Алесандра се хвана като удавник за сламка.
— О, наистина има такава — каза бързо тя.
Пое си дълбоко дъх и тържествено рече:
— Реших да стана монахиня.
Самата мисъл, че Алесандра може да се присъедини към техния свети орден, смрази игуменката от главата до петите.
— Бог да ни е на помощ — промърмори тя.
— Това е заради ония сметки нали, Майко? Искате да си отида заради онази дребна… фалшификация.
— Алесандра…
— Направих го само, защото исках банкерът да ви отпусне заем. Вие отказахте да използувате моя капитал, а аз знаех колко много се нуждаехте от параклиса… а пък и този пожар. И вие получихте заема, нали? Вярвам, че Бог е простил измамата ми, а сигурно и Той самият ми е помогнал да променя числата в сметките, инак не би ме дарил със способността така добре да се оправям с цифрите. Нали, Майко? Дълбоко в сърцето си знам, че Той ми е простил това дребно мошеничество.
— Мошеничество? По-скоро бих казала кражба — изсумтя монахинята.
— Не, Майко — поправи я Алесандра. — Кражба означава да присвоиш нещо, а аз нищо такова не съм направила. Просто поправих числата.
Начумереното лице на игуменката подсказа на Алесандра, че не е трябвало да й противоречи, нито да повдига щекотливата тема за счетоводните книги.
— А пожара…
— Майко, аз вече си признах колко много съжалявам за тоя злополучен инцидент — рече на един дъх Алесандра и побърза да смени темата преди майка Мери Фелисити да се разсърди отново. — Наистина бях сериозна като казах, че искам да стана монахиня. Вярвам, че това е моето призвание.
— Алесандра, ти не си католичка.
— Ще си сменя вярата — пламенно отговори Алесандра.
Измина дълга минута мълчание. Сетне игуменката се наведе напред, а столът, на който седеше, проскърца.
— Погледни ме — рече тя с категоричен глас, изчака принцесата да се подчини на заповедта й и продължи, но този път тонът й беше ласкав и успокояващ:
— Мисля, че се досещам за истинската причина и сега ще ти дам своето обещание. Ще се грижа добре за гроба на майка ти, а ако нещо се случи с мен, сестра Ракел или сестра Жустин ще го наглеждат и пазят. Майка ти няма да бъде забравена. Ще я споменаваме в молитвите си всеки ден. Имаш думата ми.
Алесандра избухна в сълзи.
— Не мога да я изоставя.
Майка Фелисити се изправи и с бързи стъпки тръгна към Алесандра, прегърна я през раменете и нежно я погали.
— Ти не я изоставяш. Тя ще бъде завинаги в сърцето ти. Тя би искала ти да продължиш по пътя на своя живот.
Сълзите се стичаха по лицето на Алесандра и тя ги избърса с опакото на дланите си.
— Аз не знам що за човек е херцог Уилямшиър, Майко. Виждала съм го само веднъж и едва си спомням как изглежда. Ами, ако не можем да се спогодим с него? Ако той не ме приеме? Не искам да бъда ничие бреме. Моля те, позволи ми да остана тук.
— Алесандра, ти си убедена, че аз имам избор, а това не е вярно. Аз също трябва да се подчиня на молбата на твоя настойник. Ще се чувстваш добре в Англия. Херцог Уилямшиър има шест деца. За него едно повече не е проблем.
— Аз вече не съм дете — напомни й Алесандра. — И моят настойник сигурно е вече стар и уморен.
Майка Фелисити се усмихна.
— Херцог Уилямшиър бе избран за настойник от баща ти още преди години, който е имал благоразумието да избере англичанин. Имай доверие в преценката на баща си.
— Добре, Майко.
— Ти можеш да живееш щастливо, Алесандра, стига да бъдеш малко по-въздържана. Мисли, преди да действуваш. Това е ключът към щастието. Имаш логичен ум, използувай го.
— Благодаря ви, Майко.
— Не се прави на толкова покорна. Не ти отива. Искам да ти дам и един съвет — чуй го внимателно. Стой изправена. Една принцеса не бива да се прегърбва.
Ако трябва още повече да се изправи, гръбнакът й сигурно ще се счупи, мислеше си Алесандра. Тя изпъна още малко рамене назад, докато накрая видя одобрителното кимване на монахинята.
— Както знаеш — продължи игуменката — тук никога не е било от значение, че ти си принцеса, но в Англия ще бъде различно. Винаги трябва да изглеждаш безупречно. Ти просто не можеш да си позволиш живота ти да е подвластен на необмислени действия. А сега ми кажи, Алесандра, двете думи, които непрекъснато те молех да не забравяш.
