почитаният и уважаваният в цяла Шотландия. Като глава на клана, Уилям Макена потеглил през ноември към Инвъреъри, съпровождан от група воини, за да подпишат клетвената декларация. По пътя били настигнати от пратеник, който им съобщил, че кралят е направил промени в текста на клетвата и те трябвало да се върнат у дома, докато не получат по-нататъшна вест. Когато се върнали в земите си, заварили голяма част от къщите опожарени, а добитъкът разграбен или разпилян. Докато успеят да построят отново домовете си и да въведат ред, крайният срок за подписване на клетвата дошъл и отминал… Тогава разбрали, че пратеникът бил измамник и изобщо не е бил изпратен от краля, а срокът за подписване на клетвата за вярност не бил отлаган.
Замълча и й хвърли един от гневните си погледи. О, боже, знаеше как ще продължи историята.
— И? — подкани го Джордан. — Какво се е случило?
— Ще ви кажа какво се е случило. — Мъжът остави вилицата и се наведе напред. — Крал Уилям бил бесен, че кланът Макена не се подчинил на заповедите му. За наказание ги накарал да заплатят огромен данък и да се откажат от голямо парче от земите си. Но по-лошото било, че през следващите десетилетия изпаднали в немилост пред монархията. — Той кимна, взе отново вилицата си и забоде яростно едно доматено колелце. — Няма никакво съмнение кой е изпратил фалшивия пратеник, който предизвикал такъв хаос.
— Нека отгатна. Бил е някой Бюканън?
— Точно така, миличка. Презрените Бюканън.
Беше повишил глас и почти изкрещя името „Бюканън“ в лицето й. Останалите посетители в ресторанта ги слушаха и наблюдаваха. Но Джордан нямаше намерение да обръща внимание на опитите му да направи сцена. Щеше да запази самообладание.
— Има ли някакво конкретно доказателство, че от клана Бюканън са изпратили измамника или са нападнали и разграбили земите на Макена?
— Няма нужда от никакво доказателство — сряза я професорът.
— Без никакво документирано доказателство цялата тази история е просто една приказка.
— Само хората на клана Бюканън биха могли да бъдат толкова коварни и подмолни в желанието си да дискредитират уважаваните Макена.
— Така твърдят Макена. А някога хрумвало ли ви е, че историята би могла да се обърне и Бюканън да са били нападнати от Макена?
Злобното изражение на лицето му красноречиво показваше, че е засегнала болното му място. Юмрукът му се стовари върху масата.
— Аз знам фактите. Не забравяйте, че Бюканън са започнали всичко. Тъкмо те са откраднали съкровището на Макена.
— И какво точно е това съкровище? — попита младата жена. Точно то първо бе събудило любопитството й.
— Нещо много ценно, което по право е принадлежало на Макена — отвърна той. Внезапно се изправи на стола си и я изгледа навъсено. — Май само това ви интересува, а? Смятате, че можете да откриете съкровището… и може би дори да си го присвоите. Е, мога да ви уверя, че вековете са го скрили добре и след като аз не съм го открил, то и вие със сигурност няма да го направите. Зверствата и престъпленията, извършени от Бюканън през вековете, са потулили истината за началото на враждата. Много вероятно е всичко да си остане загадка завинаги и никой да не успее да я разреши.
Тя не проумяваше защо позволява на този неприятен човек да я дразни, но внезапно се изпълни с решимост да защити семейното си име.
— Известна ли ви е разликата между факти и фантазия, професоре?
Разговорът им се разгорещяваше. Двамата едва се сдържаха да не се разкрещят, макар че Джордан се поувлече и нарече клана му с някои доста обидни имена.
Пристигането на вечерята поуталожи страстите. Джордан не можа да повярва на очите си, като видя огромния къс полусурово месо, който сложиха пред професора. До него се мъдреше гигантски печен картоф. Малката порция пилешко в нейната чиния приличаше на детска в сравнение с неговата. Мъжът срещу нея наведе глава и не я вдигна, докато не омете и последната хапка. В чинията му не остана и парченце жила или мазнина.
— Желаете ли още хляб? — спокойно попита тя.
В отговор той бутна панера за хляб към нея. Джордан успя да привлече вниманието на сервитьорката и учтиво помоли за още хляб. От изражението на жената Джордан предположи, че е била свидетелка на целия им спор. Затова й се усмихна, за да я увери, че всичко е наред.
— Явно влагате голяма страст в работата си — направи му комплимент Джордан. Реши, че ако не го умилостиви малко, той може да си тръгне, без да й позволи да види проучванията му и пътуването й дотук щеше да е напразно.
Всичко в Тексас беше голямо, включително храната. Тя зарея поглед над главата на професора, докато той се бе посветил на задачата да погълне до последната трошица огромното парче ябълков пай, покрито с две топки ванилов сладолед.
Един от сервитьорите изтърва чаша. Професорът вдигна глава и забеляза колко е пълно помещението. Сви се на стола си, докато наблюдаваше кой влиза и излиза.
— Нещо не е наред ли? — попита Джордан.
— Не обичам тълпите.
Той отпи от кафето си и каза:
— Записал съм някои данни във флаш драйв. Сложил съм го в една от кутиите за Изабел. Знаете ли какво е флаш драйв? Изабел трябва само да го пъхне в гнездото в компютъра си — продължи професорът, преди тя да успее да отговори. — Това е нещо като диск и може да съхранява голямо количество информация.
Снизходителният му тон я вбеси до крайност.
— Сигурна съм, че тя ще успее да се справи — процеди Джордан.
Той й съобщи цената на устройството и добави:
— Предполагам, че вие или госпожица Макена ще ми възстановите похарчената сума.
— Да, аз ще го направя.
— Сега ли? — Мъжът извади фактурата от джоба си и се взря очаквателно в нея. Очевидно искаше да му плати веднага и тя извади парите от чантата си и му ги подаде. Явно не беше от доверчивите и разсеяни професори. Преброи внимателно банкнотите, преди да ги пъхне в портфейла си. — Що се отнася до проучванията ми… всичко е сложено в три големи кутии. Говорих доста дълго с Изабел и макар да противоречи на здравия ми разум и принципите ми, реших да ви позволя да им направите фотокопия. Тя ме увери, че поема пълната отговорност и аз се осланям на факта, че е Макена. Ще разбера, ако нещо липсва. Имам фотографска памет. Никога не забравям нещо, което съм прочел. — Той млъкна и се потупа по челото. — Помня имена и лица на хора, които съм срещал преди — десет или двайсет години. Всичко е съхранено тук. Важното и маловажното.
— С колко време разполагам, за да направя копията? — попита тя, нетърпелива да се върне към това, което я интересуваше.
— В последните дни бях много зает с подготовката на пътуването ми. Ще замина по-рано, отколкото първоначално възнамерявах. Ще трябва да останете в Серенити и да направите копията тук. Не би трябвало да ви отнеме повече от два дни. Може би три.
— В града има ли размножителен център с копирни машини?
— Не ми се вярва. Но в бакалията има копирна машина, а съм сигурен, че има и другаде в града.
След като изпи още две чаши кафе, той поиска сметката. Колкото повече приближаваше краят на срещата им, толкова повече минутите й се струваха безкрайни. Когато сервитьорката донесе сметката, мъжът я побутна към нея, но това не я изненада.
Брат й Зак винаги успяваше да я изкара от нерви. Справяше се много по-добре от останалите братя, но тази вечер професорът направо го сложи в малкия си джоб, спечелвайки палмата на първенството в дисциплината
— Трябва да се прибера, преди да се стъмни.
