Танц в сенките

— Пришълец съм — осведоми я Джафи и я озари с усмивка. — От един друг малък град, за който едва ли си чувала. Работих известно време в Сан Антонио, където се запознах със съпругата си — Лили. Тя работеше в същия ресторант и нали се сещаш… паснахме си. Женени сме от четиринайсет години и все още си пасваме. Какво е времето в Бостън? И там ли става толкова горещо като тук?

Около десетина минути разговорът продължи да се върти около времето. Джордан не се сещаше за друг, освен може би някой метеоролог, който да се интересува от времето повече от Джафи.

— Имаш ли нещо против да ти отнема няколко минути? — попита накрая той, издърпа стола срещу нея и седна. — Анджела ми каза, че не би имала нищо против да ми отговориш на няколко въпроса около компютрите.

— Нямам нищо против — увери го Джордан.

— Хареса ли ти салатата? Градските момичета много обичат салати, нали?

Тя се засмя:

— Е, аз определено не съм изключение.

Джафи беше много мил мъж и явно бе в настроение да си побъбри.

— За закуска тук винаги е пълно, но на обяд навалицата е наполовина. Истината е, че през летните месеци почти нямам клиенти — дори за вечеря, но с настъпването на есента бизнесът оживява. Тогава съпругата ми ми помага. Наоколо съм прочут с шоколадовия си кейк. По-късно следобед идват доста хора, за да си хапнат по едно-две парчета. Но ти не се тревожи. Вече съм ти заделил от него.

Мъжът се размърда на стола и тя реши, че се кани да стане. Протегна ръка към една от папките си, за да прочете поредната възмутителна история за светците Макена и демоните Бюканън.

Но Джафи нямаше намерение да си тръгва, а само се наместваше по-удобно.

— Шоколадовият кейк е причината да се захвана с това заведение.

Джордан остави папката и се приготви да го слуша.

— „Тръмбо Мотърс“ — поясни събеседникът й. — Или по-точно Дейв Тръмбо. Той е собственик на автокъща в Бърбън, който е на около шейсет и пет километра оттук. Както и да е, той и жена му — Сузан, били на почивка в Сан Антонио и се отбили да вечерят в ресторанта, където аз работех. Тогава бях направил шоколадовия си кейк и той така го хареса, че изяде три парчета, преди жена му да го накара да спре. — Засмя се. — Дейв умира за шоколад, но Сузан не му го позволява често. Тревожи се за холестерола и такива неща. Както и да е — продължи Джафи, — Дейв не могъл да забрави кейка, а определено не му се искало постоянно да пътува до Сан Антонио, който е доста далеч оттук. И знаеш ли какво стори? Направи ми предложение, на което ми беше трудно да откажа. Първо ми разказа за Серенити и как тук нямало нито един свестен ресторант, а после добави, че отишъл при най-добрия си приятел Илай Уитакър — богат собственик на ранчо, който винаги е готов да направи добра инвестиция. Дейв го убедил да ми даде първоначален капитал. Илай е собственик на сградата, но аз няма да плащам наем, докато не започна да печеля достатъчно. Той е, както ние ги наричаме, мълчалив партньор. Рядко преглежда счетоводните книги, а през няколко месеца, когато получавам извлечението си от банката, виждам, че по сметката ми са преведени пари. Не си го признава, но знам, че той или Тръмбо са ги внесли.

— Явно са добри хора — отбеляза Джордан.

— О, да, такива са — потвърди Джафи. — Илай е малко особняк, живее уединено. Тук идва доста често, но не мисля, че е напускал Серенити, откакто преди петнайсет години се е преселил да живее тук. Може би следобед ще се запознаеш с него. Дейв ще му докара новия пикап. Илай всяка година си купува нов пикап.

Джордан помисли, че този път Джафи наистина ще си тръгне, и затова отново се пресегна към папката.

— Дейв е най-добрата ни реклама. Този мъж обожава шоколадовия ми кейк и много хора идват тук само защото им го е препоръчал.

— А „Тръмбо Мотърс“ разполагат ли с добър механик?

— Разбира се. И не само с един. — Джафи се засмя. — Чух, че Лойд ти създал доста неприятности.

Очите й се разшириха.

— Чул си? И кой ти го каза?

— Това е малък град, а хората обичат да приказват.

— И говорят за мен? — Не можа да скрие изненадата си.

— О, да. Ти си най-обсъжданата тема в града. Красива жена като теб много рядко идва тук. При това не се надуваш и си говориш с обикновените хора.

Джордан не разбра за кого говори той. Тя определено не беше красива. И с какви обикновени хора бе говорила? И какво искаше да каже с това обикновени!

— Изглеждаш учудена — ухили се Джафи. — Тук е по-различно от Бостън. Ние обичаме да мислим, че се държим приятелски, но всъщност сме любопитни. Ще свикнеш, тук всички познават и кътните си зъби. Ето какво ще ти кажа. Когато Дейв докара пикапа на Илай, обезателно ще се отбие да си хапне кейк и аз ще ви запозная. Обзалагам се, че той е чул за перипетиите ти с колата.

— Но нали каза, че той живее в друг град…

— Така е — кимна Джафи. — Живее в Бърбън, но всички в Серенити купуват колите и пикапите си от него. Той има най-добрата автокъща наоколо. Постоянно му казвам да пусне реклама по телевизията, както правят онези градски момчета, но той не ще да го снимат. Предполагам, че се срамува и предпочита да върти бизнес с местните. Често идва в Серенити. Жена му си прави тук прическата и маникюра, така че е осведомена за последните новини от дамите във фризьорския салон.

Джафи най-после зададе компютърните си въпроси и когато Джордан му обясни за какво са различните команди, той изглеждаше доволен. Върна се в кухнята, за да се заеме с приготвянето на вечерното меню, но Джордан продължи да мисли за живота в малкия град. Щеше да полудее, ако живееше в място, където всеки знае какво правят останалите. Сетне се замисли за семейството си и осъзна, че вече го е преживяла.

Шестимата й братя бяха чудесни и тя ги обичаше, но те непрекъснато си пъхаха носа в работите й. Може би професията им ги бе научила да се месят в делата на другите. Четирима от тях бяха от силите на реда, макар че навярно не би трябвало да брои Тео, защото той работеше за Министерството на правосъдието и за разлика от Ник, Дилън и Алек, не ходеше постоянно въоръжен. Бяха свикнали да се ровят в живота на хората, а и откакто се помнеше, винаги знаеха какво правят тя и сестра й. Имаха навика да плашат до смърт момчетата, с които излизаше в гимназията. Джордан се оплакваше на баща си, но без никаква полза. Всъщност подозираше, че той тайно е на страната на братята й.

Големите семейства приличаха на малките градове. Нямаше съмнение в това. Също като шотландските кланове, за които четеше сега. Според изследователския материал на професор Макена, родът Бюканън винаги се е намесвал в живота на другите. Те, изглежда, са знаели до най-малка подробност всичко, което правели онези от клана Макена и всичко ги вбесявало. Не пропускали и най-незначителното нещо. На Джордан не й побираше умът как са успявали да помнят всички вражди.

По цялата маса бяха разпилени листове. Тя се опитваше да разчете някои от бележките, които професорът бе надраскал в полетата. Струваха й се безсмислени — цифри, имена, доларови знаци и други символи, сложени тук-там. Това корона ли беше? Някои от цифрите биха могли да са дати. Дали се бе случило нещо важно през 1284 година?

Чу смеха на Джафи и вдигна глава. Видя го да излиза от кухнята. Един мъж го следваше по петите, понесъл чиния с огромно парче кейк. Сигурно беше Дейв Тръмбо.

Едрият мъж крачеше самоуверено към нея. Имаше сурово изражение, а чертите на лицето му сякаш бяха издялани от камък. Раменете му бяха широки, а съдейки по начина, по който бе облечен — снежнобяла риза, вратовръзка на дискретно райе, тъмносиви панталони, черни мокасини, — заключи, че полага грижи за външността си. Тръмбо беше това, което майка й би нарекла „конте“. Той свали слънчевите си очила и се засмя на нещо, изречено от Джафи.

Мъжът имаше чаровна усмивка, която смекчаваше строгото му лице. Погледна я право в очите, стисна ръката й и й каза, че му е много приятно да се запознае с нея. О, беше много любезен. Нямаше нужда да го пита дали през целия си живот е живял в Тексас. Контето Дейв говореше с характерното тексаско провлачване. Ноа беше роден в Тексас и понякога провлачваше думите, особено когато флиртуваше.

— Джафи ми каза, че сте имали известни неприятности с Лойд и аз много съжалявам да го чуя. Ако