Ала заради избухливия характер на Джей Ди мечтата трябваше да почака. Той уби един мъж при сбиване в бар и получи пет години. Имаше смекчаващи вината обстоятелства. Според свидетелите, непознатият пръв започнал боя и успял да нанесе няколко удара с джобното си ножче, преди Джей Ди да го повали. Той нямал намерение да го убива, но го ударил доста силно, а онзи нямал късмет и здравата си халосал главата, докато падал на пода.
Джей Ди се похвали пред брат си, че сигурно щял да получи повече години зад решетките, ако на излизане от залата не бил изгледал кръвнишки един от съдебните заседатели.
Инцидентът се отрази по съвсем различен начин върху Ранди. Всъщност затварянето на брат му го накара да прогледне и той за пръв път осъзна, че истинската власт е откъм страната на закона. Затова, докато Джей Ди излежаваше присъдата си, Ранди се превърна в добросъвестен гражданин, уважаващ закона и след няколко години успя да си спечели подкрепата на неколцина влиятелни хора, които му помогнаха да стане шериф на Джесъп Каунти.
Джей Ди искрено се радваше за брат си. Новата титла на Ранди и новото му положение в обществото си бяха повод за празнуване. В крайна сметка да имаш шериф в семейството можеше да се окаже адски полезно.
СЕДМА ГЛАВА
Джордан се регистрира в „Домашен уют далеч от дома“, където я настаниха в просторна стая с изглед към задния двор. Вратата имаше солидна двойна заключалка. Квадратното по форма помещение беше чисто и спретнато. Огромното легло гледаше към вратата, а до стената с прозореца имаше бюро и два стола. Тя забеляза, че нямаше извод за включване към интернет, но за една нощ щеше да мине и без компютър.
Амилия Ан, приятелката на Анджела, я посрещна като почетен гост. Донесе й допълнително няколко уханни малки сапуна и свежо изпрани меки кърпи.
Джордан разопакова багажа си, съблече дрехите си и взе хубав студен душ. Изми и изсуши косата си, облече пола и блуза и бе готова да потегли към „Брандинг Айрън“. Не си спомняше кога за последен път е вечеряла в шест, но тъй като не бе яла нищо от закуска, вече беше гладна.
Вечерята бе незабравимо преживяване… но не в добрия смисъл. Оказа се, че професор Макена е чудесно средство за потискане на апетита.
Макар че беше точно шест часът, паркингът пред „Брандинг Айрън“ бе пълен. Една сервитьорка я посрещна на вратата и я поведе към сепаре в дъното на ресторанта.
— Имаме и по-хубави маси, но мъжът, с когото имате среща, пожела уединение. Ще ви заведа при него. Съветвам ви да не си поръчвате риба. Мирише странно — прошепна жената, докато я водеше към масата. — Аз ще ви обслужвам — добави с усмивка.
Професор Макена не стана, когато Джордан приближи масата, дори не си направи труда да кимне, след като тя се настани срещу него. Устата му бе пълна с хляб и би трябвало да преглътне, преди да й заговори, но не го направи. Говореше през парче хляб с големината на топка за голф, стърчащо наполовина от устата му.
— Закъснявате — изфъфли той.
Тъй като беше само няколко минути след шест, тя не сметна за нужно да му се извинява, нито пък да отговаря на несправедливата му забележка. Взе ленената кърпа, разгъна я и я разстла върху скута си. Забеляза, че неговата лежеше върху масата. Младата жена се опита да не гледа устата му, докато той дъвчеше. Щеше да е смешен, ако не беше толкова отвратителен.
Обзе я желание да скочи и да избяга. Какво, за бога, правеше тук? Не беше ли напълно щастлива и доволна преди онзи разговор с Ноа по време на сватбената церемония? А вижте я сега. Седнала да вечеря с професор Грубиян. Страхотно, помисли си. Няма що, прекрасно приключение!
— Вече си поръчах — осведоми я кавалерът й. — Прегледайте менюто и си изберете нещо.
Тя разтвори менюто и си поръча първото, което й попадна пред очите — задушено пиле с подправки и газирана вода. Сервитьорката й донесе питието, изгледа я съчувствено, докато хвърляше многозначителен поглед към професора, след което забързано се отдалечи към друга маса, преструвайки се, че не забелязва празното панерче за хляб, което той размахваше.
Преди да заговори, Джордан изчака, докато устата му се изпразни.
— Като професор по история — поде тя, — сигурно знаете, че не е възможно всички от клана Бюканън да са толкова лоши. Убедена съм, че през вековете… — Млъкна, тъй като той заклати енергично глава. После го попита: — Наистина ли вярвате, че всички са били толкова ужасни?
— Да. Били са презрени негодници.
— Дайте ми пример за нещо, което презрените Бюканън са сторили на светците Макена — язвително го подкани Джордан.
Държанието му се промени мигом щом заговори за проучванията си. За щастие поне не дъвчеше, когато започна урока си по история… или по-точно своя предубеден и изопачен урок по история.
— През 1784 година могъщият леърд4 Рос Макена изпратил единствената си дъщеря — Фрея, в клана на Мичъл. Тя била обещана за жена на най-големия син на леърд Мичъл, който щял да стане леърд, щом баща му умре. Според моите източници, е имало свирепа атака, докато момичето пътувало към имението на Мичъл.
— От рода Бюканън ли са ги нападнали? — попита Джордан.
Събеседникът й поклати глава.
— Не, не са били Бюканън. Били са нападнати от членове на клана Макдоналд. Леърд Макдоналд е бил против съюза между Макена и Мичъл, тъй като смятал, че така двата клана ще станат прекалено могъщи. Засадата е станала на брега на голямо езеро и по време на сражението красивата девойка Фрея паднала в него.
Той млъкна, изчаквайки реакцията й, и тя побърза да кимне.
— Удавила ли се е? — попита Джордан, чудейки се как „великият“ историк ще припише вината за смъртта й на Бюканън.
— Не, момичето можело да плува, но завалял дъжд и в езерото започнали да се надигат вълни. Внезапно се чул силен вик и един от групата на Макена погледнал към езерото точно навреме, за да види как воин от клана Бюканън издърпва Фрея от водата. Девойката все още била жива, защото размахвала ръце.
— В такъв случай това е една добра история за рода Бюканън — изтъкна Джордан. — Току-що ми разказахте, че един воин Бюканън е спасил живота на тази млада жена.
Професорът свъси вежди.
— Никой повече не видял младата Фрея.
— Какво е станало с нея?
— Онзи Бюканън я е отвел. Ето това е станало. Видял я е, пожелал я и я взел.
Явно професорът очакваше тя да се шокира и едва ли би приел благосклонно смеха й.
— Само един свидетел ли е имало на това… отвличане?
— Един, но достоверен.
— Някой Макена?
— Да.
— В такъв случай би трябвало да се съгласите с мен, че тази история може да е била преувеличена, за да се обвинят хората на Бюканън. Можете ли да ми дадете друг пример… с документирано доказателство? — попита тя, преди той да успее да възрази на предишното й заключение.
— С удоволствие — изсумтя професорът.
За нещастие, в този момент пристигна салатата му и той подхвана историята си, докато вършееше из чинията. Джордан заби поглед в масата, за да не го гледа.
Мъжът набучи лист маруля и заговори:
— Погледнете в учебниците по история и ще прочетете, че през 1691 година крал Уилям III е заповядал всички вождове на кланове да подпишат клетва за вярност до 1 януари 1692-а. Кланът Макена е бил най-
