А, сега вече Джордан разбираше. Лесно минаваха. Жената спомена, че той решил да се пенсионира рано, но тя се надявала да размисли и да се върне.
— Добри учители се намират трудно — отбеляза. — А и с тези заплати, които им плащат, повечето не могат да си позволят да се пенсионират толкова млади. Професор Макена наскоро прехвърли четиридесетте.
Лорейн очевидно нямаше нищо против да сподели лична информация за бивш член на факултетската общност и дори не попита Джордан защо проявява подобен интерес към професор Макена. Разбира се, Джордан беше излъгала, представяйки се за далечна роднина, но жената не й бе поискала никакъв документ, с който да го докаже.
Явно обичаше да приказва.
— Обзалагам се, помислили сте си, че е по-възрастен, нали?
— Да, така е — призна Джордан.
— И аз така мислех. Ако желаете, мога да проверя рождената му дата.
Боже, тя наистина бе твърде услужлива.
— Не, не е необходимо — възпря я Джордан. — Вие казахте, че той официално се е пенсионирал, така ли? Аз останах с впечатлението, че е в отпуск.
— Не, пенсионира се — настоя служителката. — Всички ще се радваме, ако реши да се върне. Макар да се съмнявам, че някога отново ще се заеме с преподавателска дейност. Получи такова хубаво наследство — продължи жената. — Каза ми, че изобщо не е подозирал за него и било голяма изненада. Тогава решил да си купи някакъв имот и да се махне от шума и напрежението на града. Смяташе да изучава семейната си история и искаше да се установи на тихо и спокойно място.
Докато се оглеждаше от колата, Джордан реши, че професорът съвсем точно е изпълнил намерението си. Наоколо не се виждаше жива душа, а тя имаше чувството, че Серенити е също толкова замрял, както и околният пейзаж.
Измина половин час, двигателят се охлади и тя отново потегли. Тъй като нямаше климатик, прозорците бяха отворени и нажеженият въздух обливаше лицето й като пареща струя, излизаща от пастта на огнена пещ. Теренът беше равен като някое от суфлетата й, но след като взе поредния завой, от едната страна на пътя видя огради и местността вече не изглеждаше толкова пуста и необитаема. Поне имаше някакви признаци на живот. Ръждясала тел, имаща вид на опъната преди век, обграждаше празно пасище. Тъй като не видя посеви, Джордан реши, че сигурно е заради конете и говедата.
Тя измина още доста километри, но пейзажът не се промени особено. Накрая колата се изкачи по два не особено стръмни баира, след което пътят рязко зави. В далечината се показа някаква кула. Крайпътен знак оповестяваше, че Серенити се намира само на километър и половина. След като излезе от завоя, Джордан извади мобилния си телефон и откри, че има сигнал. Шосето продължаваше надолу, после нагоре по малък хълм, откъдето пред погледа се разкриваше западната част на града.
Приличаше на място, което е твърде уморено, за да умре.
Ограничението на скоростта беше 50 километра в час. Джордан мина с колата покрай няколко малки къщи. В предния двор на една от тях се мъдреше ръждясал пикап, вдигнат на колчета. Гумите липсваха. В страничния двор на друга се виждаха пръснати машинни части. Хилавата трева, осмелила се да поникне между плевелите, беше изгоряла. Една пресечка по-нататък тя мина покрай изоставена бензиностанция, където все още стърчеше самотна помпа. По стената на празната сграда се виеше лоза и можеше само да се гадае що за същества се бяха приютили вътре.
— Какво правя тук? Изобщо не биваше да продавам компанията си — прошепна Джордан.
Гордост. Ето какво я бе накарало да се впусне в това абсурдно приключение. Не искаше Ноа Клейборн да й се подиграва.
— Зона на комфорт — промърмори младата жена. — Какво лошо има в това да си имам
Замисли се дали да не прекоси Серенити, да продължи до следващия голям град, да върне колата в агенцията, след като им каже няколко по-соленички думи, а след това да се качи на първия самолет за Бостън. Но знаеше, че не може да го направи. Беше обещала на Изабел, че ще се срещне с професора, а след това ще й се обади, за да й каже какво е научила.
Освен това трябваше да признае, че е любопитна да научи нещо за предците си. Определено не вярваше, че всички Бюканън са били диваци, и мислеше да го докаже. А и искаше да узнае каква бе първоначалната причина за враждата между родовете. Ами съкровището? Дали професорът знаеше какво е било това съкровище?
Джордан продължи да шофира и стигна до главната улица. Къщите имаха вид на обитаеми, но моравите пред тях бяха пожълтели и изсъхнали, а щорите по прозорците — спуснати.
Серенити беше гостоприемен като чистилището.
Червената лампичка върху таблото започна да свети — индикация, че двигателят отново е загрял. Няколко пресечки по-нататък тя зърна малък магазин и отби встрани. Беше толкова горещо, че имаше чувството, че задните й части са залепнали за седалката. Паркира колата на сянка, изключи двигателя, за да се поохлади, измъкна от чантата си бележника, където бе записала телефона на професора и набра номера.
На четвъртото позвъняване се включи гласова поща. Тя съобщи името и номера си и тъкмо пъхаше обратно телефона в чантата си, когато той иззвъня. Явно професорът първо проверяваше обажданията.
— Госпожице Бюканън? Професор Макена е. В момента бързам да изляза. Кога искате да се срещнем? Какво ще кажете да вечеряме заедно? Да, вечеря. Чакайте ме в „Брандинг Айрън“. Намира се на Трета улица. Просто карайте на запад и ще го видите. Точно срещу него има доста приличен мотел. Можете да отседнете там, да се освежите и да се срещнем в шест. Не закъснявайте.
Затвори, преди тя да успее да каже и дума. Стори й се нервен и може би разтревожен. Джордан поклати глава. Имаше нещо у този мъж, което я смущаваше. Не беше сигурна дали защото е толкова изнервен и винаги се озърта през рамо, сякаш очакваше някой да му се нахвърли изневиделица, или е нещо друго, което я притесняваше, нещо, което не можеше съвсем точно да определи. Независимо каква бе причината, философията й бе съвсем проста: по-добре да е предпазлива, отколкото после да съжалява. Затова щеше да се срещне с него само на публично място.
Би предпочела да е публично място с климатик. Умираше от жега, цялата бе плувнала в пот и усилено се опитваше да не се чувства нещастна.
Все още се изкушаваше от мисълта да продължи да шофира, за да се върне колкото се може по-скоро в Бостън, но за това не можеше да става и дума. Съществуваше голяма вероятност колата, която караше, да се счупи насред пътя, а перспективата да се озове заседнала в тази пустош сама посред нощ я накара да потръпне. Не, изключено. Освен това бе обещала на Изабел и не можеше да се отметне от думата си. Щеше да се срещне с професор Шантавелник, по време на вечерята ще поговорят за проучванията му, ще направи копия на документите и рано сутринта ще напусне Серенити.
Господи, вече се чувстваше по-добре. Вече бе изпълнена с решителност, а и имаше план.
— О, не — прошепна тя.
Планът й се срина в пепелта, когато спря на паркинга пред мотела и съзря дяволската дупка, която професор Макена й бе препоръчал. Беше сигурна, че Норман Бейтс2 е собственик на мястото.
Алеята за коли представляваше изровена чакълена пътека и водеше до отделните помещения. Бяха осем на брой, скупчени едно до друго като кутии в склад. Бялата боя беше олющена, а единственият прозорец на всяка от стаите бе покрит с дебел слой мръсотия. Дори не искаше да си представя как изглеждат отвътре. Навярно и дървениците биха побягнали панически от подобно място. Дори те имаха по- високи стандарти.
Но все пак би могла да го преживее за една нощ. Правилно, нали?
— Грешка — каза на глас.
Сигурно би могла да намери нещо по-добро, място, където не би се страхувала да влезе в банята.
