Танц в сенките

Лицето му светна.

— И за да те дразня.

— Е, успя. Наистина ме раздразни.

Щеше ли някога Изабел да свърши тази песен? Имаше чувството, че пее цяла вечност. Джордан се усмихваше разсеяно на двойките, които се носеха край тях, в очакване танцът най-после да свърши. Щеше да е невъзпитано просто да си тръгне от дансинга, нали?

Ноа повдигна брадичката й с пръст и я погледна право в лицето.

— Може ли да направя предложение? — попита я.

— Давай — кимна тя. — Кажи си предложението.

— Би трябвало да се замислиш за влизане в играта.

Тя въздъхна.

— Коя е тази игра?

— Животът.

Той очевидно нямаше намерение да спира с поученията си относно скучното й съществуване.

— Знаеш ли каква е разликата между нас? — попита Ноа.

— Мога да изброя повече от хиляда разлики.

— Аз ям десерт.

— И какво означава това?

— Че животът е прекалено кратък. Понякога се налага първо да изядеш десерта.

Тя отлично разбираше накъде клони всичко това.

— Схванах. Аз наблюдавам живота, докато ти го живееш. Знам, смяташ, че трябва да направя нещо спонтанно, вместо винаги внимателно да планирам действията си, но за твое сведение вече правя нещо спонтанно.

— Нима? — Предизвикателните нотки в гласа му бяха съвсем явни. — И какво е то?

— Нещо спонтанно — отвърна тя, опитвайки се да спечели време.

— Какво по-точно?

Знаеше, че няма да й повярва. Дори и да настане свършекът на света, реши, че на всяка цена трябва да направи нещо спонтанно, пък ако ще това да я убие. Удоволствието да изтрие тази самодоволна и арогантна усмивка от лицето му си струваше всякаква жертва, нищо че не бе разумно.

— Заминавам за Тексас — изтърси тя, като подкрепи думите си с енергично кимане.

— И с каква цел? — повдигна вежди Ноа.

— Защо заминавам за Тексас? — Джордан нямаше ни най-малка представа, но за щастие беше съобразителна. Преди той да успее да издаде и звук, тя отговори на въпроса му: — Смятам да се впусна в търсене на съкровище.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пол Нютън Пруит обичаше жените. Обичаше всичко у тях: меката им и гладка кожа; уханието; вълшебното усещане за копринена коса, галеща гърдите му; еротичните звуци, които издаваха, когато ги докосваше. Обичаше заразителния им смях, възбуждащите им викове на удоволствие.

Харесваше всякакви жени. Нямаше предпочитания към цвета на косата, очите или кожата — обичаше ги всичките. Високи и ниски, слаби и пълни. Нямаше значение. Те бяха прекрасни и за него всяка бе неповторима.

Но трябваше да признае, че имаше особена слабост към начина, по който някои от тях му се усмихваха. Това бе усмивка, която не можеше точно да опише. Знаеше единствено, че само един поглед може да накара сърцето му да запрепуска. Толкова силно беше привличането. Просто не можеше да устои, да каже „не“. Мамеща и съблазнителна. Такава усмивка винаги го пленяваше.

Преди да му се наложи да смени имиджа и поведението си, за да оцелее, той беше просто мъж, по когото жените си падаха. И това не бяха празни приказки, а самата истина. Някога бе неустоим.

Но сега нещата бяха различни.

В предишния си живот, когато се отегчеше, за да не хранят лоши чувства към него, се сбогуваше със скъпи подаръци. Не би могъл да понесе мисълта, че някоя от тези жени някога ще го намрази. Само след като се увереше, че им е доставил истинско удоволствие, можеше да започне връзка със следващата красива, понякога много пленителна жена. Винаги имаше следваща.

Докато не срещна Мари. Влюби се в нея и животът му се промени завинаги. Животът, който познаваше, изчезна. Пол Нютън Пруит изчезна. Ново име. Нова самоличност. Нов живот. Никой никога нямаше да го открие.

ПЕТА ГЛАВА

Сигурно се е побъркала. Явно съвсем бе изгубила здравия разум, с който толкова се гордееше. Да търси съкровище? Наистина къде й беше умът? Явно се оказваше, че за нея е по-важно да докаже на Ноа Клейборн, че не е чак толкова скучна и безинтересна, отколкото да използва по предназначение сивите си мозъчни клетки.

Джордан знаеше, че сама си е виновна за настоящата ситуация, но предпочиташе да обвинява Ноа, защото това я караше да се чувства по-добре.

Тя се облегна отстрани на раздрънканата кола, взета под наем. Беше спряла край покритото с дупки двупосочно шосе в някакво затънтено място в Тексас, докато чакаше двигателят да се охлади, за да налее още вода в радиатора. Слава богу, че се бе отбила на бензиностанцията край магистралата, преди да пресече границата на щата и си бе купила няколко бутилки минерална вода. Беше напълно сигурна, че в радиатора има теч, но трябваше някак да успее да стигне до следващия град и да потърси механик, който да го погледне. Беше най-малко 42 градуса на сянка и разбира се, климатикът издъхна още преди час заедно с уж страхотната сателитна система, която й бяха дали в агенцията за коли под наем като компенсация, задето бяха объркали резервацията й и съвсем съзнателно й бяха натресли тази скапана кола.

Потни ручейчета се стичаха между гърдите й, подметките на сандалите направо се топяха върху асфалта, а защитният крем против слънце, с който обилно бе намазала лицето и ръцете си, явно сдаваше багажа. Джордан имаше тъмнокестенява коса, но тенът й беше типичен за червенокосите и затова не й бе нужно много слънце, за да изгори и да се покрие с лунички. Пред нея се очертаваха две възможности. Можеше или да седне в колата и да умре от обезводняване, докато чака двигателят да се охлади, или да остане навън и бавно да се кремира.

Добре. Май започваше малко да драматизира. Ето какво прави от теб жегата, помисли си тя.

За щастие мобилният й телефон беше у нея. Никога не излизаше от къщи без него. Обаче за съжаление, в момента се намираше сред някаква огромна пустош, където нямаше обхват.

До Серенити оставаха още около осемдесет или деветдесет километра. Не бе успяла да открие кой знае каква информация за града, знаеше само, че е толкова малък, че бе отбелязан върху картата на Тексас само с една микроскопична точица. Професорът бе нарекъл Серенити „очарователен оазис“. Но когато се запозна с него, той бе облечен в дебело вълнено сако посред лятната жега. Какво ли знаеше той за очарованието?

Преди да тръгне от Бостън, Джордан направи справка за професора и въпреки че бе странен и ексцентричен, той се оказа съвсем истински. Мъжът имаше много научни степени и беше пълноправен преподавател. Административната секретарка на колежа „Франклин“, жена на име Лорейн, се изказа много възторжено за преподавателските му умения. Според нея, професорът карал историята да оживее. Класовете му винаги били пълни.

На Джордан й бе трудно да повярва.

— Наистина ли?

— О, да. Студентите нямат нищо против акцента му и навярно попиват всяка негова дума, защото никой от тях не е късан на изпит.