— Малко.
— А за враждата? Каза ли ти, че клановете Бюканън и Макена от векове се бият помежду си? След като ще наследя Глен Макена, бих искала да науча колкото е възможно повече за семейната история.
— Звучиш много ентусиазирано — отбеляза Джордан.
— И съм. Вече реших, че ще завърша магистратура по история, а втора специалност — музика. Дали професорът е донесъл някакви документи със себе си? Той ми писа, че имал няколко кутии, пълни с…
— Донесъл е една папка.
— А кутиите?
— Не знам. Ще трябва да го попиташ.
С Изабел професорът демонстрира значително по-добри маниери. Изправи се и стисна ръката й.
— За мен е голяма чест да се запозная с новия собственик на Глен Макена. Когато отида в Шотландия, непременно ще осведомя роднините си, че съм се срещнал с вас и че вие сте много хубаво момиче, както подобава за една Макена.
Обърна се към Джордан и добави:
— Ще им разкажа и за вас.
Не това, което каза, а начинът, по който го произнесе, привлече вниманието й.
— За мен ли?
— За семейство Бюканън — поправи се мъжът. — Нали разбирате, че Кейт Макена се е омъжила за човек под нейното ниво.
Забележката му я вбеси.
— И защо смятате така?
— Ами всички от рода Бюканън са диваци. Ето защо. — Той посочи папката. — Тук съм събрал само някои примери за варварщината и зверствата, които са извършили срещу миролюбивите Макена. Би трябвало да го прочетете, за да разберете какъв късмет имате, че ваш роднина се жени за някой от рода Макена.
— Професоре, нима умишлено обиждате Джордан? — Изабел беше шокирана от грубостта му.
— Тя е Бюканън — отсече той. — Аз просто съобщавам факти.
— И доколко точно е проучването ви? — Джордан скръсти ръце пред гърдите си и изгледа намръщено грубияна.
— Аз съм историк — сопна се той. — Работя с факти. Не отричам, че някои от тях може да бъдат сметнати за… легенди… но в проучването ми има достатъчно доказателства, потвърждаващи достоверността им.
— И като историк вие вярвате, че имате неоспоримо доказателство, че всички Макена са светци, а всички Бюканън — грешници?
— Осъзнавам, че ви звучи тенденциозно, но фактите наистина са неоспорими. Прочетете ги — още веднъж я подкани той и я изгледа предизвикателно — и сама ще се убедите.
— Че Бюканън са диваци?
— Боя се, че е точно така — жизнерадостно потвърди професорът. — Освен това са и крадци — додаде самодоволно. — Те постепенно заграбвали участъци от земята на Макена, докато имотът Глен Макена не се е смалил наполовина. И разбира се, са откраднали и съкровището.
— Съкровището, с което започнала враждата. — Този път Джордан не се постара да сдържи раздразнението си.
Той я изгледа иронично, след което се извърна към Изабел, явно решил, че повече не е достойна за вниманието му.
— Не бих могъл да пътувам с всички кутии и когато потегля за Шотландия, ще трябва да ги оставя на съхранение. Ако искате да ги прегледате, ще трябва да дойдете в Тексас през следващите две седмици.
— Заминавате след две седмици? Но аз току-що започнах училище и… — Момичето спря, пое си дъх и изтърси: — Бих могла да изпусна първата седмица.
Джордан я прекъсна:
— Изабел, не можеш да пропуснеш цяла седмица. Трябва да видиш графика си с лекциите, да си набавиш учебниците… не можеш да хукнеш към Тексас. Защо професорът не ти изпрати по електронната поща файловете с проучванията си?
— Повечето от изследванията ми са написани на ръка, в компютъра съм въвел само някои дати и имена. Тях мога да ги изпратя и ще го направя веднага щом се прибера, но без останалите документи няма да разберете нищо.
— А защо не изпратите кутиите? — предложи Джордан.
— О, не, никога не бих го направил. Разноските…
— Ние ще платим пътните разноски — успокои го Джордан.
— Нямам доверие в пощите. Кутиите може да се загубят, а това е дългогодишен упорит труд. Не, не, в никакъв случай няма да рискувам. Ще трябва да дойдете в Тексас, Изабел. Може би, когато се върна… въпреки че…
— Да? — обнадеждено попита Джордан, решила, че той е намерил разрешение на проблема.
— Може да реша да остана в Шотландия, зависи от финансите ми. Ако го направя, документите ще останат прибрани, докато се върна. Ако искате да прочетете това, което съм събрал, трябва да стане сега или никога — твърдо заключи той.
— А не може ли някой да преснима документите? — попита Изабел.
— Няма кого да помоля, а аз самият нямам време за това. Трябва да се подготвя за пътуването си. Когато дойдете, ще се наложи сама да направите копията.
Изабел въздъхна отчаяно. Джордан виждаше колко е важно всичко това за нея и изпита съчувствие заради проблема, пред който беше изправена. Колкото и да бе ядосана от пристрастното отношение на професора към предците й, тя съжаляваше, че Изабел няма да може да научи повече за историята на земята, която щеше да наследи.
— Може да реша да направя свое малко проучване — заяви Джордан, докато се изправяше, за да остави професора и Изабел да довършат разговора си.
Този неприятен човек бе влязъл под кожата й и тя бе решила да се порови из фактите, за да му докаже, че греши. Всички Бюканън били диваци? Що за професор по история би направил подобно обобщение? Доколко изобщо можеше да му се вярва? И дали наистина беше професор по история? Джордан определено смяташе да го провери.
— Може би ще успея да докажа, че всички Бюканън са били светци — подхвърли тя.
— Това едва ли е възможно, миличка. Моите проучвания са неоспорими.
— Ще видим — рече тя през рамо, докато се отдалечаваше.
ТРЕТА ГЛАВА
Минаваше десет часът, когато Джордан най-после успя да си свали лещите. Върна се в залата и застана до вратата, опитвайки се да зърне Ноа сред танцуващите на дансинга. Очилата й все още бяха в джоба на смокинга му.
Професор Макена бе напуснал приема преди час, а Изабел многократно й се извини за грубото му държане. Джордан й каза да не се тревожи, защото не се чувства обидена и остави младото момиче да се тюхка за кутиите с проучванията. Джордан се замисли дали да не й предложи помощта си, но после се отказа. Въпреки че, както Майкъл й напомни, в момента да бе свободна, а и я глождеше известно любопитство да прегледа проучванията, които нищо чудно да се окажат фалшиви, перспективата за нова среща с професора никак не я блазнеше. Не, благодаря. Нищо не си заслужаваше да прекара дори час в компанията на този мъж.
— Защо се мръщиш?
Въпросът бе зададен от брат й Ник, който незабелязано се бе приближил до нея.
— Не се мръщя, а присвивам очи. Очилата ми са у Ноа. Виждаш ли го?
— Да. Точно пред теб е.
