той.
— И защо?
— Заради враждата, разбира се.
— Вражда? Не разбирам. Каква вражда?
Събеседникът й измъкна носната си кърпичка и избърса потта от челото си.
— Май избързвам. Сигурно ще ме помислите за луд.
Сякаш бе прочел мислите й.
За щастие явно не очакваше отговор на забележката си.
— Умирам от жажда — обяви той и наклони глава към балната зала, от която тя току-що бе излязла. — Не бих възразил срещу нещо разхладително.
— Да, разбира се. Моля, елате с мен.
Мъжът улови ръката й и докато вървяха, се огледа подозрително през рамо.
— Аз съм професор по история в колежа „Франклин“ в Тексас. Чували ли сте за него?
— Не — призна си Джордан. — Не съм.
— Много престижно училище. Намира се в покрайнините на Остин. Преподавам средновековна история… по-скоро преподавах, но наскоро получих неочаквано наследство и реших да си взема малко отпуска. Нещо като кратък отдих. Разбирате ли — не спираше да откровеничи той, — преди около петнайсет години започнах да проучвам фамилната история. Превърна се в много интересно хоби за мен. Знаете ли, че между нас има „лоша кръв“? — Не изчака отговора й. — Искам да кажа, между родовете Бюканън и Макена. Ако се вслушваме в уроците от миналото, тази сватба никога не би трябвало да се състои.
— Заради враждата ли?
— Точно така, миличка.
Ясно, вече се потвърди, реши младата жена. Този мъж беше пълен хахо. Внезапно изпита благодарност към хората от охраната, които го бяха проверили за оръжие, но в същото време се почувства неловко, че го води към балната зала, особено като се имаше предвид, че сигурно възнамерява да направи някоя сцена. От друга страна, струваше й се безобиден, а и познаваше Изабел… поне така бе заявил.
— Относно Изабел — започна тя, решена да разбере откъде професорът познава сестрата на Кейт.
Но той явно бе прекалено задълбочен в историята си, за да я чуе.
— Враждата продължава от векове и всеки път, щом реша, че съм открил корените й, изниква нещо ново и се натъквам на някакво противоречие. — Той кимна енергично няколко пъти и отново се озърна през рамо, сякаш се боеше, че някой ще се промъкне изневиделица зад него. — Мога с гордост да заявя, че съм я проследил до тринадесети век — похвали се професорът.
Той млъкна, за да си поеме дъх, а Джордан се възползва от паузата и предложи да намерят Изабел.
— Сигурна съм, че тя ще се зарадва да ви види — подметна тя. „Или ще се ужаси“, прибави наум.
Двамата продължиха по коридора и влязоха в балната зала тъкмо когато покрай тях минаваше един сервитьор, понесъл табла високи чаши с шампанско. Професорът грабна една, изпи я наведнъж и се протегна за втора.
— Ммм, наистина освежаващо. Има ли някаква храна? — попита безцеремонно.
— Да, разбира се. Елате, ще ви настаня на някоя маса.
— Благодаря — рече той, но не помръдна. — Що се отнася до госпожица Макена… — Погледът му обходи помещението. — Длъжен съм да ви призная, че не съм се срещал лично с нея. Всъщност вие ще трябва да ни запознаете. От известно време си кореспондираме, но нямам представа как изглежда. Знам, че е млада и учи в колеж — добави и я стрелна с лукав поглед. — Навярно се питате как съм я открил, нали?
Преди Джордан да успее да отговори, професорът премести кожената папка в другата си ръка и даде знак на сервитьора да донесе още едно питие.
— Имам навика да чета всички вестници, които ми попаднат. Обичам да съм осведомен — обясни той. — Разбира се, събирам много информация от интернет. Чета всичко: от статии за политическите събития до некролози и запомням голяма част от прочетеното — продължи да се хвали той. — Истина е. Никога не забравям нищо. Знам как работи мозъкът ми. Освен това проучвам фамилната си история и открих, че е свързана със собствеността на Глен Макена. От съдебните архиви узнах, че само след няколко години госпожица Макена ще наследи тези великолепни земи. Джордан кимна:
— Чух, че чичото на бащата на Изабел й е завещал голямо парче земя в Шотландия.
— Не е просто земя, миличка, а Глен Макена — смъмри я той. Сега вече наистина звучеше като професор, изнасящ лекция пред студентите си. — Този имот е свързан с враждата, а враждата — с него. Родовете Бюканън и Макена воюват от векове. Не знам точно какъв е бил първоначалният спор, но в дъното му е съкровище, което е било откраднато от долината от подлите Бюканън. Аз съм решен да разбера какво е било и кога е извършено това престъпление.
Джордан пренебрегна обидата към нейните предци и издърпа един стол от най-близката маса, за да седне професорът. Той остави папката пред себе си.
— Госпожица Макена прояви толкова силен интерес към моите проучвания, че я поканих да се срещнем. Виждате ли, не можех да донеса всички документи със себе си. Правя това изследване от дълги години.
Той я погледна очаквателно. Тя предположи, че чака някакъв отговор, затова кимна и попита:
— Къде живеете, професоре?
— На края на света. — След това изявление се усмихна и поясни: — Заради финансовото ми положение… имам предвид наследството, което получих — имах възможността да се преместя в един малък и спокоен град, наречен Серенити, разположен в затънтен район на Тексас. Прекарвам дните си в четене и проучвания. Наслаждавам се на уединението, а градът е истински оазис. Би било очарователно място за един пенсионер, но аз вероятно ще се върна там, където съм роден — в Шотландия.
— О? Смятате да заминете за Шотландия? — Джордан се огледа, търсейки Изабел.
— Да, точно така. Искам да посетя всички места, за които съм чел. Не си ги спомням. — Посочи към папката. — Тук съм написал част от нашата история, за да я прочете госпожица Макена. Повечето от бедите и страданията ни са били причинени от клана Бюканън. — Мъжът размаха пръст пред лицето й. — И вие може би ще пожелаете да хвърлите един поглед върху проучванията ми, но ви предупреждавам, че ровенето в тези легенди, опитвайки да откриете истината, може да се превърне в мания. От друга страна, това е прекрасно разсейване от скучното ежедневие. Бих добавил, че дори може да се превърне в страст.
Страст, как ли пък не! Като математик и компютърен инженер, Джордан работеше с факти и логически заключения, а не с фантазии. Би могла да състави работен план и да напише подходящ софтуер за изпълнението му. Обичаше да решава загадки. Никога не би си губила времето в ровене из древни легенди, но нямаше намерение да влиза в безсмислен спор с професора. Възнамеряваше да намери Изабел колкото е възможно по-скоро. След като настани професор Макена пред огромен поднос с деликатеси, тя се отправи да търси сестрата на Кейт.
Изабел беше на терасата и тъкмо се канеше да се отпусне на един стол, когато Джордан сграбчи ръката й.
— Ела с мен — нареди й. — Приятелят ти професор Макена пристигна. Ще трябва да се погрижиш за него.
— Той е тук? Дошъл е тук? — Младото момиче изглеждаше слисано.
— Не си ли го поканила?
Изабел поклати глава, сетне се замисли.
— Почакай. Може и да съм го поканила, но неофициално. Искам да кажа, че не фигурира в списъка с гостите. Ние си кореспондираме и аз му споменах къде ще се състоят сватбата и приемът след церемонията, защото той ми писа, че пътувал из Северна и Южна Каролина и по това време сигурно щял да е наблизо. Значи наистина е дошъл? Как изглежда?
Джордан се усмихна.
— Трудно е да се опише. Най-добре сама да го видиш.
Изабел последва Джордан вътре.
— Каза ли ти за съкровището?
