— Погледни ги. Изабел изпива с очи Ноа. Закъри изпива с очи Изабел; а за страховития поглед на онази жена там, която дебне Ноа като ягуар вечерята си, трябва да кажа, че не само го изпива, направо ще го глътне. — Майкъл сви рамене и добави: — Всъщност са четворка.
— Няма никаква тройка, нито четворка, нито десеторка — възрази Джордан.
— Според мен десеторката се нарича оргия. Чувала ли си тази дума?
Тя не обърна внимание на заяждането му. В момента вниманието й бе изцяло привлечено от Закъри. Той правеше всичко възможно Изабел да го забележи. Джордан нямаше да се изненада, ако опиташе и със задни салта.
— Колко тъжно — поклати глава тя.
— Зак ли имаш предвид?
Тя кимна.
— Разбирам го — отбеляза Майкъл. — Изабел е страхотна. Тяло, лице… без съмнение тя е…
— На деветнайсет, Майкъл. Тя е на деветнайсет.
— Да, знам. Твърде малка е за Ноа и мен, а тя си мисли, че е твърде голяма за Зак.
Колата на родителите й спря пред входа на клуба. Докато се изкачваха по стъпалата, Джордан забеляза, че телохранителят вървеше точно зад гърба на баща й. Още един крачеше забързано отпред.
Майкъл сръга сестра си.
— Не се тревожи за охранителите.
— А ти не се ли тревожиш?
— Може би малко. Процесът продължава вече твърде дълго и свикнах със сенките на татко. След две седмици ще произнесат присъдата и всичко ще свърши. — Той отново я сръга. — Опитай се тази вечер да не мислиш за това, става ли?
— Добре, става — обеща тя, докато се питаше как ще го направи.
— Трябва да започнеш да се забавляваш — продължи да я наставлява брат й, видял угрижената й физиономия. — След като продаде компанията си и направи богати всички нас, акционерите, сега си свободна и без ангажименти. Можеш да правиш каквото си поискаш.
— Ами ако не зная какво искам?
— С времето ще разбереш. Навярно ще останеш в бизнеса с компютри, не е ли така?
Джордан наистина не знаеше какво ще прави. Предполагаше, че ще бъде жалко да пропилее познанията и опита си, ако не продължи да работи с компютри. Тя беше една от малкото жени, открояващи се в света на компютърните технологии. Беше започнала като служител в голяма корпорация, но накрая основа собствена компания, а с помощта на семейните инвестиции я превърна в златна мина, постигайки изключителен успех. Последните няколко години бе работила без почивка. Но когато друга компания й предложи да купи нейната на невероятна цена, Джордан не се поколеба да я продаде. Чувстваше се неудовлетворена и готова за промяна.
Младата жена сви рамене.
— Може би ще се заема с консултантска работа.
— Знам, че вече имаш много предложения — рече Майкъл, — но по-добре си дай малко почивка, преди да се захванеш с нещо друго. Отпусни се и се забавлявай. Наслади се на живота.
Тази вечер принадлежи на Дилън и Кейт, напомни си тя. Утре щеше да се тревожи за бъдещето си.
Сякаш цяла вечност бе нужна на Ноа, за да се изкачи по стъпалата. Постоянно го спираха приятели и членове на семейството.
— Защо не влезеш вътре? — подкани я Майкъл. — И спри да се тревожиш за Ноа. Той знае как да се справи с Изабел. Няма да направи нищо неуместно.
Майкъл беше прав за Ноа, но едва ли можеше да се каже същото и за Изабел.
— Ще отидеш ли да я отведеш? Заведи я вътре.
Нямаше нужда да повтаря молбата си. Брат й бе прекосил терасата, преди портиерът да й отвори вратата.
В крайна сметка нямаше защо да се прави на куче пазач. Както Майкъл бе предрекъл, Ноа се държеше като истински джентълмен. Въпреки това, имаше няколко доста напористи млади жени, които определено не се отделяха от него, а той явно нямаше нищо против вниманието им. След като всички бяха над двайсет и една, Джордан реши, че са достатъчно големи, за да знаят какво правят.
Добродетелното поведение на Ноа я освободи от отговорностите й и много скоро тя наистина започна да се забавлява. Обаче към девет вечерта повече не можеше да търпи контактните лещи. Реши да потърси Ноа, в чийто джоб все още се намираха очилата и кутийката. Зърна го на дансинга да се поклаща с някаква платинена блондинка под ритъма на бавна музика. Джордан ги прекъсна за кратко, след което се запъти към дамската тоалетна.
Във фоайето беше настанала суматоха. Странен наглед мъж спореше с охраната на кънтри клуба. Те упорито се опитваха да го отпратят, но явно без особен успех. Един от федералните агенти вече го бе проверил за оръжие.
— Нечувано е да се отнасяте към един гост по този начин! — възмущаваше се мъжът. — Казвам ви, че госпожица Изабел Макена ще се зарадва да ме види. Някъде съм забутал поканата си, но ви уверявам, че съм поканен.
Той зърна Джордан да върви към него и я озари с широка усмивка. Един от предните му зъби се кръстосваше със съседния и изпъкваше напред, като закачаше горната устна.
Тя се поколеба, преди да се намеси. Непознатият се държеше много странно. Постоянно щракаше с пръсти, а главата му подскачаше, сякаш се съгласяваше с някого, но в момента никой не говореше с него. Дрехите му също бяха доста необичайни. Макар че бе началото на лятото, мъжът носеше дебело вълнено сако с кръпки на лактите. Не беше чудно, че обилно се поти. Гъстата му брада бе цялата влажна. В нея се виждаха посребрени нишки, но беше трудно да се определи възрастта му. Непознатият притискаше към гърдите си овехтяла кожена папка, от която стърчаха листове хартия.
— Мога ли да ви помогна? — попита Джордан.
— Вие от празненството на Макена ли сте?
— Да.
Усмивката му стана още по-широка. Пъхна дебелата папка под мишница и бръкна в малкото джобче на сакото си. Извади измачкана и изпоцапана визитна картичка и й я подаде.
— Аз съм професор Хорас Атънс Макена — гордо оповести чудакът. Изчака тя да прочете името върху картичката, след което я издърпа и я напъха обратно в джобчето. Потупа го няколко пъти и продължи да й се усмихва.
Мъжете от охраната бяха отстъпили назад, но продължаваха внимателно да го наблюдават. Нищо чудно — професор Макена беше доста странна птица.
— Не мога да ви кажа колко съм развълнуван, че съм тук. — Той протегна ръка и добави: — Това е забележително събитие. Една Макена се омъжва за Бюканън. Удивително. Да, удивително. — Изкиска се и продължи: — Представям си как предците ни Макена се обръщат в гробовете си.
— Аз не съм Макена — разсея заблудата му тя. — Името ми е Джордан Бюканън.
Мъжът не издърпа ръката си от нейната, но едва се сдържа. Усмивката му се стопи, а той изглеждаше ужасен.
— Бюканън? Вие сте Бюканън?
— Да, точно така.
— Добре — промърмори мъжът. — Добре тогава. Все пак това е сватба между Макена и Бюканън. Разбира се, че ще се натъкна на някого от семейство Бюканън. Съвсем естествено, нали?
Тя трудно разбираше думите му. Професор Макена говореше със силен акцент, някаква необичайна комбинация между шотландски диалект и южняшко провлачване на думите.
— Извинете, но не казахте ли, че предците на Макена ще се обърнат в гробовете си? — попита тя, сигурна, че нещо не е разбрала.
— Да, точно това казах, миличка.
Миличка? Този мъж ставаше по-странен с всяка изминала секунда.
— Предполагам, че предците на Бюканън ще се обръщат в гробовете си не по-малко — продължи
