Джордан не се смяташе за разглезена или снобка. Не й пукаше дали мотелът ще е малко запуснат, но държеше да е чист и удобен. А това място не отговаряше дори на основните й стандарти. След като нямаше никакво намерение да прекара нощта тук, нямаше смисъл да разглежда стаите.
Джордан спря колата на паркинга и се надвеси през прозореца, за да огледа ресторанта от другата страна на улицата. Допусна грешката да отпусне ръка върху горещия край на прозореца. Трепна и побърза да я прибере вътре.
Заведението „Брандинг Айрън“ й напомняше влак, защото сградата беше дълга и тясна, с бъчвообразен покрив. От едната страна на пътя се виждаше билборд с яркочервена неонова подкова. Тя предположи, че трябва да изглежда като желязо за дамгосване3.
След като се ориентира за местоположението на ресторанта, Джордан запали двигателя и излезе от паркинга. Беше почти сигурна, че агенцията за даване на коли под наем няма клон в Серенити, което означаваше, че ще й се наложи да кара тази бричка, докато стигне до по-голям град, а най-близкият се намираше на повече от 160 километра. Младата жена реши, че след като се настани в някой хотел за през нощта, ще се обади на компанията за коли, а после ще се опита да намери механик, който да закърпи радиатора. Освен това не биваше да забравя да се подсигури с поне десетина галона вода, преди да потегли от града. Изнервяше се само при мисълта, че в тази пустош е принудена да се осланя на кола, която всеки момент може да се разпадне. Първо механикът, каза си тя. После ще реши какво да прави. Може би щеше да остави колата тук и да ползва някакъв обществен транспорт. Сигурно тук имаше автобуси или влакове… или нещо подобно.
Много скоро Джордан приближи до дървен мост с табела, от която разбра, че прекосява Парсънс Крийк. В реката не се виждаше и капка вода и докато гумите на колата трополяха по дървените греди, прочете друга табела, закачена на перилата, която гласеше, че когато реката е придошла, минаването по моста се забранява. Е, поне днес нямаше защо да се тревожи за това. Реката бе пресъхнала, както изглеждаше и градът.
От другата страна на моста я посрещна зелена табела, върху която с бели букви бе изписано: „Добре дошли в Серенити, окръг Грейди, Тексас. Население: 1968 души“. След това с по-малки букви бе добавено: „Новият дом на Грейди Хай Скул Булдогс“.
Колкото по-далеч караше на изток, толкова по-големи ставаха къщите. Джордан спря на един стоп на ъгъла, чу детски смях и викове и погледна нататък. От лявата й страна се виждаше басейн. Най-сетне, помисли си младата жена. Вече не се чувстваше като в гробище. Имаше хора и шум. Жените се бяха излегнали в шезлонгите, децата си играеха в басейна, а спасителят дремеше върху малка кула под палещите лъчи на слънцето.
Промяната след пресичането на моста бе изумителна. От тази страна на града хората поливаха моравите си. Улиците и алеите бяха чисти и наскоро асфалтирани, а къщите — добре поддържани. Имаше дори признаци на търговско оживление заради отворените врати на магазините от двете страни на главната улица. Отляво се виждаха фризьорски салон, железария и застрахователна кантора. От дясната страна имаше бар и антикварен магазин. В края на пресечката от ресторанта „При Джафи“ бяха изнесли на тротоара столове под сенника на бели и зелени ивици, но Джордан не можеше да си представи, че някой в тази жега ще пожелае да седне отвън.
Табелката върху вратата гласеше: „Отворено“. Тя мигом пренареди приоритетите си. Климатик в комбинация със студена напитка в момента бяха представата й за рай. По-късно щеше да потърси механик и мотел.
Джордан паркира колата, грабна чантата си и торбата с лаптопа и влезе вътре. Студената вълна, която я посрещна, накара коленете й да омекнат. Истинско блаженство.
До една от масите бе седнала жена и увиваше сребърни прибори с бели салфетки. Звукът от отварянето на вратата я накара да вдигне глава.
— Вече приключихме с обяда, а още е рано за вечеря. Ако желаете, мога да ви предложа чаша чудесен чай с лед.
— Да, благодаря ви. Би било страхотно — отвърна Джордан.
Дамската тоалетна беше в ъгъла. След като си изми лицето и ръцете и прокара гребена през косата си, отново се почувства човешко същество.
В заведението имаше десет или дванайсет маси, застлани с карирани покривки и възглавници със същите калъфки върху столовете. Тя си избра масата в ъгъла. Можеше да вижда през прозореца, но слънцето не грееше в очите й.
Сервитьорката се върна след минута с поднос и изпотена висока чаша с чай с лед. Джордан я попита дали би могла да й услужи с телефонен указател.
— Какво търсиш, скъпа? — попита жената. — Може би аз ще успея да ти помогна.
— Трябва да намеря механик — обясни Джордан. — И чист хотел.
— Това е лесно. В града има само двама механици и единият е затворил до другата седмица. Другият е Лойд и сервизът му е само на няколко пресечки оттук. Той е малко труден за общуване, но ще ти свърши работата. Ще ти донеса телефонния указател, ако искаш да видиш номера му.
Докато чакаше, Джордан извади лаптопа си и го разположи върху масата. Предишната нощ си бе направила списък с въпроси, които да зададе на професора, и сега реши да ги прегледа още веднъж.
Сервитьорката й донесе тънка книжка, отворена на страницата с номера на сервиза на Лойд.
— Проявих самоинициатива и се обадих на приятелката си Амилия Ан — рече жената. — Тя държи мотела „Домашен уют далеч от дома“ и в момента ти приготвя стаята.
— Много мило от ваша страна — усмихна й се Джордан.
— Мястото е хубаво. Съпругът на Амилия Ан почина преди няколко години и не й остави нищо, нито дори цент от доживотната си застраховка. Затова Амилия Ан и дъщеря й — Канди, се нанесоха в мотела и се заеха да го управляват. Спечелиха добри пари. Мисля, че ще ти хареса.
Джордан се обади по мобилния телефон в сервиза, откъдето рязко я осведомиха, че до утре никой не може да се заеме с колата й. Механикът й каза да я докара рано сутринта.
— Разбрах — въздъхна Джордан и щракна капачето на телефона.
— Само минаваш през Серенити или си се изгубила? — попита жената. — Ако нямаш против да те питам — побърза да добави.
— Не, нямам. Имам среща с един човек тук.
— О, скъпа! Не е мъж, нали? Не си последвала някой мъж чак дотук, нали? Кажи ми, че не си. Точно това направих аз някога. Тръгнах след един и от Сан Антонио се озовах тук. Нещата помежду ни не се получиха, поне не за дълго и той си събра багажа и се махна. — Тя поклати глава и изцъка. — А сега съм вързана тук, докато изкарам достатъчно пари, за да се върна у дома. Между другото, казвам се Анджела.
Джордан се представи и стисна ръката на жената.
— Приятно ми е да се запознаем. Не, не съм дошла след мъж. Наистина ще се срещна на вечеря с един мъж, но е по работа. Той ще ми донесе едни документи.
— Нищо романтично, така ли?
Джордан си представи професора и едва се сдържа да не потрепери.
— Не.
— А откъде си?
— Бостън.
— Наистина ли? Не говориш с техния акцент, поне почти не ти личи.
Джордан не бе сигурна дали последното е комплимент, но Анджела се усмихваше. Имаше хубава усмивка и явно дружелюбен и общителен характер. На младини сигурно е обичала да се пече на слънце, предположи Джордан, защото лицето й бе прорязано от дълбоки бръчки, а кожата й приличаше малко на изсушен пергамент.
— Откога живееш в Серенити?
— Почти осемнайсет години.
Джордан примигна. Жената спестяваше цели осемнадесет години и все още нямаше достатъчно пари, за да се върне у дома?
— Къде ще се срещнеш с този бизнесмен за вечеря? — попита Анджела. — Всъщност не си длъжна да
