ми отговаряш. Просто съм любопитна.
— Ще вечеряме в „Брандинг Айрън“. Била ли си там?
— О, да. Но там храната не е толкова хубава като тук, а и се намира в лошата част на града. Ресторантът е местна забележителност и си работи, а през уикендите въртят добър бизнес. Но след като се стъмни, не е безопасно. Този твой бизнесмен трябва да е местен или някой местен му е казал мястото. Един чужденец едва ли ще е чувал за „Брандинг Айрън“, за да го предложи като място за среща.
— Казва се Макена — обясни Джордан. — Професор по история е и разполага с документално проучване, което ме интересува.
— Не го познавам — сви рамене Анджела. — Разбира се, не познавам всички в града, но се обзалагам, че е дошъл наскоро. — Обърна се, за да се оттегли. — Наслаждавай се на чая си, а аз ще те оставя на спокойствие. Всички смятат, че говоря прекалено много.
Джордан знаеше, че сервитьорката очаква да го отрече.
— Аз не мисля така.
Анджела се извърна, а лицето й бе озарено от широка усмивка.
— Аз също не мисля. Просто се държа приятелски, това е всичко. Много жалко, че няма да вечеряш тук. Джафи ще прави специалитета си със скариди.
— Струва ми се, че професорът предложи ресторанта, защото се намира точно срещу мотела, който той ми препоръча.
Веждите на Анджела отхвръкнаха нагоре.
— „Лукс“. Той ти е предложил „Лукс“?
Джордан се усмихна.
— Така ли се казва мотелът?
Жената кимна.
— Преди имаше голям неонов надпис. Думата „луксозно“ светваше и угасваше през цялата нощ. Сега светят само първите четири букви и местните го наричат „Лукс“. Трябва да се отбележи, че през нощта правят добър бизнес. — Гласът й се сниши до шепот и тя прибави: — Онзи тип, управителят на мястото, взема на час. Схващаш ли?
Сигурно бе решила, че събеседницата й не разбира, защото побърза да поясни:
— Това е публичен дом, ето какво е.
— Да — кимна Джордан, за да не се налага сервитьорката да й обяснява какво е публичен дом.
Анджела се облегна на масата и продължи да говори с нисък глас:
— Освен това, ако ме питаш, при пожар вътре можеш да изгориш жив. — Хвърли бърз поглед наляво, след това надясно, за да се увери, че никой не се е промъкнал в ресторанта и подслушва, после продължи: — Трябвало е още преди години да го сринат със земята, но мястото е собственост на Джей Ди Дики и никой не смее да се забърква с него. Мисля, че е сводник и на някои от проститутките. Джей Ди Дики е наистина зловещ тип. От километри лъха на зло.
Анджела беше щедър източник на информация и ни най-малко не се свенеше да я споделя. Джордан я слушаше като хипнотизирана. Всъщност почти завиждаше на жената за откритостта й и непринуденото, приятелско поведение. Джордан беше пълна противоположност. Тя пазеше информацията за себе си, не я споделяше с никого. Можеше да се обзаложи, че Анджела не страда от безсъние, докато Джордан от година не бе имала спокоен сън. Мислите й винаги препускаха, а имаше нощи, в които кръстосваше апартамента си, разтревожена за един или друг проблем. На сутринта вече нищо от това не й се струваше толкова значително, но в малките часове на нощта проблемите й изглеждаха огромни.
— Защо от пожарната или полицията не са затворили мотела? Ако е пожароопасен… — зачуди се на глас Джордан.
— О, да, такъв е.
— А проституцията е незаконна в Тексас…
— Да, така е — съгласи се отново Анджела, преди Джордан да успее да продължи. — Но това няма голямо значение. Ти не разбираш какви са нещата тук. Парсънс Крийк разделя града на две отделни губернии, които се управляват по съвсем различен начин. В този момент се намираш в Грейди Каунти, но шерифът на Джесъп Каунти е от онези хора, които си мислят, че могат спокойно да си затварят очите пред това, което става. Сещаш ли се какво искам да ти кажа? Живей и остави другите да живеят. Това е неговото мото. Ако ме питаш, той се бои да се изправи срещу Джей Ди Дики. И знаеш ли защо? Сега ще ти кажа. Шерифът на Джесъп Каунти е брат на Джей Ди Дики. Правилно ме чу. Негов брат. Това говори ли ти нещо?
Джордан кимна.
— Ами ти? Ти страхуваш ли се от този човек?
— Скъпа, всеки, който има поне капчица мозък, би се страхувал.
ШЕСТА ГЛАВА
Джей Ди Дики беше градският побойник. Притежаваше вроден талант: не му се налагаше да полага големи усилия, за да накара хората да го мразят. Изграждането на репутацията на войнствен грубиян му доставяше искрено удоволствие и той се убеждаваше, че е постигнал целта си, когато хората бързаха да се отдалечат, докато крачеше по главната улица на Серенити. Израженията на лицата им бяха достатъчно красноречиви. Те се страхуваха от него, а според представите на Джей Ди Дики страхът означаваше власт. Неговата власт.
Пълното име на Джей Ди Дики беше Джулиъс Делбърт Дики Джуниър. Макар че не му пукаше особено за името, то му звучеше твърде женствено за образа на корав пич, който искаше да си изгради и затова още докато беше в гимназията, започна да тренира съгражданите си да го наричат само с инициалите. Онези, които се противопоставяха, бяха обект на специалното му, безкомпромисно и твърдо превъзпитание. Скъсваше ги от бой.
Имаше двама братя Дики — и двамата отраснаха в Серенити. Джей Ди беше първородният. Рандал Клийтъс Дики се появи на бял свят две години по-късно.
Момчетата не бяха виждали баща си повече от десет години. Щатският затвор в Канзас го бе приютил в покоите си, където излежаваше двадесет и пет годишна присъда за въоръжен грабеж, при който, както той добросъвестно бе обяснил на съдията, нещата просто се били оплескали. Бе споделил с представителя на закона, че като се замислил, осъзнал, че в крайна сметка може би не е трябвало да застрелва онзи твърде любопитен и напорист пазач. Все пак мъжът просто си вършел работата.
Сила — майката на момчетата, остана в града, докато Джей Ди и Ранди завършиха гимназия. Тогава реши, че майчинството й е дошло до гуша. Уморена и измъчена, останала само кожа и кости заради безкрайните си опити да опази буйните си синове от неприятностите, които те постоянно си навличаха, тя най-сетне осъзна, че се е провалила безславно на родителското поприще. Опакова дрехите си и една нощ се измъкна тайно от града. Момчетата стигнаха до заключението, че едва ли ще се върне, защото бе взела със себе си всичките си запаси от флакони с лак за коса, марка „Екстра Холд Аква Нет“. Въпросният продукт беше единственият лукс, който майка им си позволяваше и винаги имаше подръка поне пет-шест броя.
Не им липсваше нито тя, нито постоянните й оплаквания и натяквания какво не бива да правят, а след като Джей Ди и бездруго господстваше в домакинството, животът им след заминаването й не се промени особено. Бяха бедни, докато растяха, и продължаваха да тънат в мизерия, но Джей Ди бе твърдо решен да промени живота си. Имаше големи планове, но те изискваха пари. Много пари. Искаше да притежава ранчо. Беше хвърлил око на малко парче земя, намиращо се на около петдесет километра западно от града. Имотът беше малък за стандартите на Тексас, само около четири хиляди квадратни метра, но Джей Ди смяташе, че след като веднъж се утвърди като господар земевладелец, ще може да сложи ръка на околните земи. Ранчото, легнало на сърцето му, беше първокачествен имот с няколко кладенеца за стадото, което щеше да купи веднага щом успее да открие начин да се сдобие с пари. Там имаше и езеро, пълно с риба, а Ранди, брат му, обичаше да лови риба.
Точно така, Джей Ди щеше да стане каубой. Почти наполовина бе постигнал целта си. Имаше шапка и ботуши, освен това, докато беше в гимназията, през лятото на две последователни години работеше в едно ранчо. Заплащането беше мижаво, но опитът — безценен.
