— Той каза, че би било много любезно.
— Какво?
— Би било много любезно от твоя страна, ако откриеш Дейвис.
— О… добре. — Без да откъсва поглед от Ноа, Кари вдигна слушалката на телефона в другия край на бюрото и я притисна към ухото си. Кабелът беше твърде къс и телефонът полетя от мястото си, като събори кутия със сода и голяма купчина папки, които полетяха към пода. — По дяволите! — извика тя, скочи и се впусна да разтребва. — Толкова съм глупава.
Ноа се наведе, за да й помогне.
— Не, не си. Подобни инциденти се случват на всички.
— Особено на мен — промърмори младата жена. Грабна книжна салфетка от кутията и започна да попива разлятата сода. — Ужасно ме е срам. Сигурно приличам на сварен омар. Усещам, че цялото ми лице гори.
Ноа събра папките и й ги подаде.
— Мисля, че това е едно много хубаво лице.
Когато улови ръката й, за да й помогне да се изправи, руменината по страните на Кари бе придобила морав оттенък.
— Благодаря — едва чуто промълви тя.
— Мислиш ли, че ще можеш да откриеш списък с членовете на градския съвет? — попита я Ник от другия край на стаята.
Кари насочи вниманието си към него.
— Сигурна съм. Имената им са в служебния ми бележник. Те са само трима.
— Нека да дойдат тук — обърна се Ник към Ноа. — Ще трябва официално да я свалят от поста й.
— Да сменят началник Хейдън? — попита Кари.
Полицайката току-що бе приключила с разговора си и по лицето й се бе разляло самодоволно изражение, когато чу последната част от разговора.
— Никой няма да ме сменя — заяви тя и излезе от кабинета си. Извърна намръщеното си лице към Джордан. — Знаех си, че бях права за теб. Току-що проведох много интересен разговор с Лойд. Спомняш ли си го? — попита я началничката.
Как би могла да го забрави?
— Разбира се, че си го спомням. Той ремонтира колата ми.
— Каза, че си го заплашила.
Джордан се слиса.
— Той какво?
— Чу ме. Каза ми, че си го заплашила.
— Не съм го заплашвала.
— Той каза, че си. Заяви, че си заплашила, че ще го нараниш.
Боже! Джордан си спомни разговора.
— Аз може би съм…
— Замълчи — прекъсна я Ноа. — Джордан, нито дума повече. — Извърна се към Хейдън. — Доведи Лойд тук. Веднага.
— Няма да ми нареждаш какво да правя. — Шефката на полицията запристъпва към доскорошната си арестантка, сложила ръка върху пистолета, поклащащ се на бедрото й.
Ноа блокира пътя й, а тя заби лакът в гърдите му.
— Дотук беше. — Ноа сграбчи ръката й и я поведе към вратата, водеща към килията. — Началник Хейдън, имате право да мълчите…
Очите на Хейдън приличаха на две цепки.
— Не смей да ми четеш правата!
— Длъжен съм да го направя — заяви Ноа. — Арестувам те.
Хейдън се опита да се откопчи, а с другата си ръка грабна белезниците от бюрото.
— Това е възмутително! — изсъска жената. — Нямаш право. — Завъртя белезниците и удари с тях Ноа по рамото.
Той ги измъкна от ръката й, извади пистолета от кобура и я избута пред себе си.
— Възпрепятстване на криминално разследване и нападение на федерален агент… струва ми се, че това е достатъчно.
— Аз познавам много хора! — разкрещя се Хейдън, докато той я набутваше в килията.
— Обзалагам се, че е така — съгласи се Ноа.
— Могъщи хора!
— Радвам се за теб. — Затръшна вратата пред лицето й. — Ще останеш тук, докато се уреди преместването ти във федералния арест за по-нататъшно разследване.
— Това е скалъпено обвинение!
— Ще имаш нужда от адвокат. Ако бях на твое място, щях да си осигуря някой добър.
Тя най-сетне осъзна, че той не блъфира.
— Я почакай! Добре, добре, ще ви съдействам.
Кари наблюдаваше сцената с широко отворени очи. Искаше й се да стане и да изръкопляска възторжено, но знаеше, че постъпката й може да й навреди. Полицаят, който отговаряше за нея, й бе казал, че тъкмо неспособността й да контролира действията си е основната причина да се озове в затвора. И ако искаше да промени живота си, трябваше да се научи първо да мисли, а после да действа. А и в крайна сметка шефката на полицията рано или късно щеше да излезе от затвора, нали?
— Нищо не мразя повече от безчестно ченге — рече Ноа, докато минаваше покрай Ник. Погледна през прозореца. Седан последен модел спря до тротоара. Един мъж слезе от колата, стиснал куфарче в едната си ръка, а с другата притиснал клетъчен телефон към ухото си.
Ноа се обърна към Джордан:
— Адвокатът ти пристигна.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Луис Максуел Гарсия беше въплъщение на изискаността. Излъчваше увереност и чар. Усмивката му бе топла и донякъде искрена, а маниерите му — полирани като алабастър. По марковия му костюм и безупречната риза на фино райе не се виждаше нито една гънка.
След официалностите по представянето адвокатът настоя да го наричат Макс.
— Доктор Моргенстърн се изказа много похвално за вас — отбеляза Ник. — Нали, Ноа?
Ноа не направи никакъв коментар, но приближи Джордан и скръсти ръце пред гърдите си. Лицето му остана безизразно. Винаги предпазлив в преценките, Ноа оставаше скептичен и Макс, горещо препоръчан или не, трябваше тепърва да докаже способностите си.
— Благодарни сме ви, че поехте случая и пристигнахте толкова бързо — каза Ник.
Макс бе приковал поглед в Джордан.
— Никога не бих могъл да откажа на доктор Моргенстърн.
— И защо? — поинтересува се Ноа.
— През годините той ми е правил много услуги — отвърна адвокатът и се обърна към Джордан. — Има ли възможност да поговорим насаме?
Джордан си помисли дали да не предложи кабинета на полицейския началник, но бързо размисли. Стаята и без това беше малка, а със затворена врата щеше да се чувства като в клетка.
— Тук наистина няма къде да останем насаме — отвърна тя. — Предполагам, че бихме могли да седнем на пейката отвън, ако не възразявате срещу горещината.
Макс имаше хубава усмивка.
— За мен не е проблем. Свикнал съм с нея. Къде е началникът на полицията? Първо бих искал да поговоря с него и да разбера какво е обвинението. Би било добре, ако ни сътрудничи и сподели с нас нужната информация.
— Да, ама няма да стане — осветли го Ноа.
