Разбивач на сърца

него. Избирал първата, която отвръщала на усмивката му… Обикновени жени, Лорен. При тези убийци не можеш да търсиш мотиви, нито пък си струва да си губиш времето да разбереш как работи мозъкът им. Остави това на експертите.

— Смяташ ли, че човекът в изповедалнята е сериен убиец?

— Не съм сигурен. Възможно е точно сега да започва. След като чуят записа, нашите криминални психолози ще знаят повече.

— Но какво смяташ ти самият?

— Тук има дяволски много противоречия. В началото той е казал на Томи, че е убил онази жена преди една година, но според мен го е излъгал.

— Защо?

— Уверил го е също, че е пристрастен към това. Едното твърдение противоречи на другото.

— Не те разбирам.

— Ако му доставя удоволствие… да измъчва, значи я е убил наскоро, а не преди една година. Не би могъл да чака толкова дълго до следващата набелязана жертва.

— Ник, а какво мислиш за писмото, което той твърди, че е изпратил на полицията?

— Ако е истина, тогава те ще го получат утре или вдругиден. И ще го проверят за пръстови отпечатъци, но се съмнявам, че онзи е оставил.

— Предполагам, че и на касетата не са открили следи?

— Всъщност на нея имаше един отпечатък, но той не беше на нашия човек. Момчето, което е продавало касети в супермаркета „Супер Сидс“, има досие, тъй че открихме неговите отпечатъци. Беше лесно да го проследим до супермаркета — обясни той. — То има условна присъда и инспекторът, който отговаря за него, му е помогнал да си намери тази работа.

— Момчето спомни ли си кой е купил касетата?

— Не, за жалост — отговори Ник. — Влизала ли си в някой от тези супермаркети? През тях минава невероятно голям поток от хора, а касата е била за плащане в налични, тъй че не е имало нито кредитна карта, нито чек, за да се опитаме да ги проследим.

— Ами в изповедалнята? Там не са ли открити някакви отпечатъци?

— Да, стотици.

— Не мислиш ли, че някои от тях може да са неговите?

— Не, не смятам — отговори той.

— Много е хитър, нали?

— Тези хора никога не са толкова хитри, колкото си въобразяват. Освен това… — Ник се замисли за миг.

— Какво? — попита нетърпеливо Лорен.

— Ние ще бъдем по-хитри от него.

ШЕСТА ГЛАВА

Ник излъчваше самоувереност. Лорен изведнъж прозря, че вероятно са го обучавали да се държи спокойно, тъй че свидетелите и жертвите да не изпадат в паника.

— Случвало ли се е въобще някога нещо да те извади от равновесие? — попита тя.

— О, да — усмихна се многозначително детективът.

— И си сигурен, че този човек от записа говори сериозно, така ли?

— Лорен, независимо колко пъти ще ми зададеш този въпрос, отговорът винаги ще бъде един и същ. Да, смятам, че той говори сериозно — търпеливо повтори Ник. — Дал си е много труд да проучва теб и Томи, а също и мен. Както вече ти казах, намерението му е било да изплаши брат ти и е успял, дявол го взел. Томи е убеден, че тоя тип е смахнат, но аз имам чувството, че голяма част от казаното от него е било внимателно подготвено. Сега трябва да открием какви са истинските му намерения. Лорен усещаше, че губи самообладание.

— Не мога да повярвам, че това се случва — прошепна и стисна юмруци. — Чу ли какво е направил на онази жена? Как я е измъчвал? Чу ли…

Ник стисна ръката й и я помоли настойчиво:

— Лорен, поеми си дълбоко дъх. Ще го направиш ли?

Тя го послуша, но това не й помогна. Смисълът на онова, което бе чула на записа, най-накрая достигна до съзнанието й. Побиха я ледени тръпки. Отдръпна се от детектива.

Цялата беше настръхнала, тялото й потреперваше.

Ник грабна сакото и загърна раменете й.

Изведнъж му се прииска да я прегърне и утеши. Така както би направил с някоя от собствените си сестри, ако бе изплашена, но той не знаеше как ще реагира Лорен. Затова си остана на мястото в очакване тя да му даде някакъв знак.

Момичето се загърна плътно със сакото и вкопчи ръце в реверите:

— Откога си тук?

— От около един час.

И двамата замълчаха. В продължение на няколко минути се чуваха единствено тиктакането на часовника над мивката и приглушеният глас на Томи откъм всекидневната. Ник забеляза, че тя не е докоснала чая си. После Лорен вдигна поглед към него и той видя, че очите й са пълни със сълзи.

— Мислех си за онази жена… Мили… — изхлипа Лорен. — И за това какво й е причинил…

Чаят беше изстинал и тя реши да приготви нов за себе си и за Ник. Шетането за момент й даде възможност да овладее чувствата си.

Ник съсредоточено я наблюдаваше. Благодари й, когато сложи пред него чашата с чай. Изчака я да седне отново на мястото си и каза:

— Вярвам, че ще издържиш.

— Надяваш се, че съм по-силна, отколкото изглеждам ли?

— Да — усмихна се уморено той.

— Какво работиш във ФБР?

— В отдел „Издирване на безследно изчезнали“.

— И какво издирваш?

— Когато имам късмет ли?

— Да, когато имаш късмет.

Той се наведе, за да натисне копчето за пренавиване на лентата. След това я погледна отново:

— Деца. Аз издирвам деца.

Ник така се взираше в сините й очи, че Лорен изпита чувството, че се опитва да надникне в душата й. Навярно той анализираше всяко нейно действие. Дали не се мъчеше да открие слабото й място?

— Това е секретна работа — отбеляза Ник, надявайки се, че с тези думи ще сложи край на темата за ФБР.

Съжалявам, че трябваше да се запознаем при тези обстоятелства — въздъхна Лорен. — Виж ме само как треперя. — Тя протегна ръка към него. — Идва ми да се разпищя.

— Тогава го направи.

Предложението му я стресна.

— Започни да пищиш — повтори спокойно Ник.

Тя се усмихна, осъзнавайки колко глупаво ще се получи.

— Монсеньорът ще получи сърдечен удар, а брат ми ще припадне.

— Поне се опитай да се отпуснеш за няколко минути.

— И как ми предлагаш да го направя?

— Нека да поговорим за нещо друго. Поне докато Томи се върне.

— В момента не мога да мисля за каквото и да е.

— Разбира се, че можеш — настоя той. — Опитай се, Лорен. Това вероятно ще ти помогне да се успокоиш.

Тя се съгласи с неохота.