играете ролите си, че всички в града да ви повярват.
Ник кимна. Но Уесън все още не беше приключил:
— Моят екип ще свърши истинската работа и ще хване този смахнат.
— Истинската работа ли? — саркастично попита Ник. — Ние работим заедно по случая, независимо дали това ви харесва или не.
— Вие нямаше да сте тук, ако не беше Моргенщерн — отбеляза Уесън.
— Да, обаче аз съм тук и ще ви се наложи да приемете това.
Атмосферата ставаше враждебна. Двамата настръхнаха един срещу друг. Лорен стисна силно ръката на Ник.
— Вече трябва да тръгваме, не смяташ ли?
Агентът не продума повече. Телефонът иззвъня точно когато двамата излизаха.
— Брей, майка му стара! — възкликна Уесън зад гърба им.
Ник го изчака да приключи с телефонния разговор и след това го попита:
— Какво става?
Уесън се усмихна самодоволно:
— Имаме сцената на местопрестъплението.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лорен вече бе напълно убедена, че Уесън е противен човек. Бе отчайващо тъп, гаден, груб и арогантен, а и хората му не ги биваше. И което бе още по-лошо, у него нямаше капчица състрадание. След новината, че някакъв фермер се спънал в обезобразеното тяло на осемнайсетгодишната Тифани Тара Тайлър, Уесън направо ликуваше. Развика се от радост, малко оставаше да се разпее. Необузданият му ентусиазъм изглеждаше още по-отвратителен в очите на Лорен.
Ник искаше да я изведе от вилата, преди да е видяла още дивотии, а по-късно да се разправя с Уесън, но когато я хвана за ръката, Лорен се дръпна. Онова, което тя направи в следващия момент, не само го изненада, но и възхити.
Лорен накара Уесън да се смути. И то много. Изправи се пред него и му напомни, че е било убито младо момиче и че ако той не може да изпита поне малко жалост към бедничката Тифани, то тогава ще трябва да помисли за друга професия.
Когато Уесън започна да й възразява, Ник ядосано се намеси.
— Ще напиша за това в доклада си! — заплаши Уесън.
— Непременно го направи — извика Ник.
Уесън реши да приключи разговора. Той бе засегнат от това, че външен човек се изказваше за неговото поведение, а и нямаше никакво намерение да хаби безценното си време, за да предразположи Лорен. Това беше част от задачата на Ник.
— Просто правете каквото ви казвам и ще го хванем — каза Уесън.
Обърна се отново към компютъра си и се направи, че не ги забелязва.
— Ник, може ли да използвам мобилния ти телефон? — помоли Лорен и след като той й подаде апарата, попита: — Какъв е директният номер на доктор Моргенщерн?
Уесън се изстреля от въртящия се стол:
— Ако имате някакви проблеми, ще се обърнете към мен!
— Не смятам да го правя.
Уесън погледна Ник, търсейки от него помощ да се справи с тази опърничава жена. Ник му отвърна с втренчен поглед, докато диктуваше набързо телефонния номер на Моргенщерн:
— Просто набери трийсет и две. Това ще ускори връзката.
— Вижте какво, госпожо, аз може би бях малко рязък…
Лорен спря да набира номера.
— Бяхте безчувствен, господин Уесън. Коравосърдечен, жесток и безчувствен.
Уесън стисна зъби и я изгледа с присвити очи.
— На никого от нас няма да е от полза, ако приемаме така лично нещата. Ние се опитваме да хванем тоя смахнат, за да няма повече трупове.
— Тя се казваше Тифани — напомни му Ник.
— Бих искала да я назовавате по име — каза Лорен с леден глас.
Уесън поклати глава примирено, сякаш искаше да каже, че е готов на всичко, само и само да се отърве от нея:
— Тифани. Името й беше Тифани Тара Тайлър.
Тя върна мобилния телефон на Ник и с твърда крачка напусна вилата. Влезе в автомобила, преди агентът да успее да я догони.
— Какъв отвратителен човек! — въздъхна Лорен.
— Да, такъв е — съгласи се Ник. — Но ти го накара да се изпоти, не съм мислил, че това е възможно.
— Не разбирам защо Пит му е възложил операцията.
— Пит е само консултант по случая. О’Лиъри е шефът и Уесън работи под неговото ръководство.
Ник подкара колата обратно към града. Слънцето потъваше зад дърветата, образувайки лъчезарно сияние върху повърхността на езерото.
Лорен продължаваше да си мисли за Тифани.
— Уесън едва не пощуря от възторг, когато научи за бедничкото момиче.
Ник се почувства задължен да изясни нещата.
— Той не се зарадва, защото жената е била убита. Развълнува се, понеже откриха мястото на престъплението, което е крачка напред. Оттук нататък нещата могат да се променят. Не че оправдавам поведението му, просто се опитвам да го обясня. Предполага се, че той е добър агент. В миналото само веднъж съм работил с него, но това беше много отдавна и двамата още бяхме неопитни новаци. Пит казва, че Уесън го бива. Но на Уесън ще му се наложи да докаже това и пред мен.
— Твърдиш, че след като откриха трупа, нещата ще се променят. Как ще стане това?
— Всеки убиец оставя на местопрестъплението личния си подпис, както го наричат психолозите криминалисти. Той е израз на извратените му фантазии и от него ще научим много за престъпника.
— Самият ти каза, че той е предпазлив. Ами ако не е оставил никакви следи?
— Ще се намерят — увери я той. — Винаги когато един човек влезе в контакт с друг, той оставя нещо след себе си, независимо колко е хитър. Люспичка от кожата, косъмче, парченце от нокът, следи от обувки или може би конец от панталона или ризата си… Винаги остава нещо. Проблемът не е в това да открием улики. Много по-трудно е да се анализира намереното. Това изисква време и усилия. И докато криминолозите си вършат работата, снимки от местопрестъплението ще бъдат изпратени на криминалния психолог. Подписът на убиеца — обясни й Ник, — това е неговата психологическа визитна картичка. Той може да промени методите си, да промени мястото, времето и начина, но никога не променя подписа си.
— Искаш да кажеш, че винаги действа по някакъв модел.
— Да — съгласи се той. — Криминалният психолог оглежда следите по трупа или начина, по който е разположен и открива каква всъщност е целта на убиеца. Аз вече мога да ти кажа, че при този човек всичко е въпрос на контрол.
Ник спря колата на ъгъла на Оук Стрийт и Главната. Млада жена с бебешка количка прекоси улицата пред тях. Тя поспря за миг, за да погледне Ник и да помаха на Лорен.
— Моята къща се намира в следващата пресечка. Но не желая да ходя там. Бих искала просто да се регистрираме в някой мотел.
— Трябва да се прибереш у дома и да се държиш така, сякаш нищо не се е случило, не помниш ли?
— Зная, но въпреки това не ми се иска — каза тя. — Дори не ми се ще повече да стъпя в тази къща.
— Мога да те разбера.
Потеглиха надолу по улицата, засенчена от двете страни със стари дървета. Лъчите на залязващото
