— Няма вид на обитаема. — Лорен подозрително огледа постройката.
Ала едва бе изрекла това, когато вратата се отвори. През мрежата се виждаше мъж с очила с дебели стъкла и черни рамки, който се взираше в тях.
Ник я накара да остане в автомобила, докато той заобиколи и й отвори вратата. Очите му шареха неспокойно из района наоколо и почти не я погледна, когато й подаваше ръка да слезе.
— Този човек ли е Джулс Уесън? — попита Лорен.
— Не, това е Мат Файнбърг. Той е нашият електронен „мечок“. Много приятен тип. Ще ти хареса.
Агентът изчака, докато двамата стигнаха до верандата, след което им отвори вратата и отстъпи назад. Беше среден на ръст, с кестенява коса и кафяви очи. Носеше скоби на зъбите, но усмивката му беше чудесна, искрена. В двете си ръце държеше по едно кълбо жици, но ги пусна на масичката в преддверието, за да се здрависа с Лорен.
След встъпителната размяна на любезности той попита:
— Ник каза ли ви, че с Фарли преровихме цялата ви къща?
— Да — отговори тя. — Вие сте човекът, който е открил камерата.
— Точно така. Докато бяхме в дома ви, ваша съседка извика шерифа и той веднага пристигна. Бива си го — каза агентът и след това я осведоми как са преметнали пазителя на закона, че щели да поправят нещо из къщата. После се обърна към Ник: — Щом Сийтън включи още една телефонна линия, ще можем да си вървим. В момента той работи.
— Колко агенти има тук?
Файнбърг погледна нагоре към балкона, преди да отговори.
— Тази информация Уесън пази за себе си. Честно казано, и аз не знам колко души има тук, а и дали ще дойдат още.
— Къде е Уесън?
— В спалнята, оправя се с някакви книжа. Това място си го бива. При други обстоятелства бих искал да дойда тук на къмпинг. Езерото ми напомня за Уолдън Понд.
Ник кимна укорително към Лорен.
— Ето тази вила би трябвало да купиш!
Тя се съгласи. Светлината тук беше чудесна. През високите колкото два етажа прозорци езерото сякаш влизаше в стаята. Всекидневната и кътът за хранене бяха обединени в едно просторно помещение. Но в момента тук бе натъпкано с кашони с компютри и друго оборудване. Вещите бяха пръснати наоколо. Масата в трапезарията бе избутана до стената и върху нея имаше два компютъра. Не си личеше поне единият от тях да е включен.
Лорен чу шум от отваряща се врата и погледна нагоре към балкона точно в момента, когато Джулс Уесън излезе на него. Говореше по мобилния си телефон и държеше купчина книжа.
Уесън беше висок, жилест и леко оплешивял. Имаше пронизващи очи, но след като хвърли по един бърз поглед на Ник и Лорен, той ги пренебрегна и продължи да говори по телефона. Тя го наблюдаваше как се приближи до масата и остави книжата. След това Файнбърг отново привлече вниманието й.
Подаде й златен часовник. Приличаше на старомоден „Таймекс“ с разтягаща се верижка.
— Бихме искали да го носите непрекъснато. Не бива да го сваляте дори когато сте под душа. Водонепромокаем е, можете дори да плувате с него. В него е монтирано проследяващо устройство и аз ще следя всяко ваше движение на този екран зад мен. Искаме да знаем къде се намирате по всяко време.
Лорен свали своя часовник и сложи златния на ръката си. Беше оставила чантичката си в колата, затова го подаде на Ник и той го пъхна в джобчето на ризата си.
Уесън затвори телефона. Кимна, когато Ник му представи Лорен, но отказа да губи време за размяна на любезности.
— Аз съм готов и го чакам — лаконично обяви той. — Но никак не обичам изненадите. Няма да напускате Холи Оукс без мое разрешение. Ясно ли е?
— Да — отвърна тя.
Най-накрая Уесън благоволи да забележи и присъствието на Ник. Шефът установяваше естествената йерархия на птиците7, давайки на Ник и Лорен да разберат, че той командва тук. Дори в критични ситуации можеха да се играят игрички. „Ама че тъпотия“, помисли си Ник. Той знаеше, че Уесън го смята за конкуренция и нямаше никакъв начин да бъде убеден, че подчиненият му ни най-малко не възнамерява набързо да си пробива път до върха.
Ник не харесваше Уесън като човек, но бе принуден да работи с него и щеше да използва ситуацията по най-добрия възможен начин. Самочувствието на Уесън имаше размерите на щата Айова, но след като това не пречеше на операцията, Ник предположи, че двамата ще се разбират добре.
— Моргенщерн иска да му се обадиш — каза Уесън.
— Успяха ли да извлекат нещо от телефонния разговор?
— Проследиха обаждането в къщата на свещеника отговори Уесън. — От мобилен телефон е, собственост на някаква Тифани Тайлър. Обаждането е направено от място малко извън очертанията на Сейнт Луис.
Файнбърг пристъпи напред.
— Пътният патрул е открил колата й, паркирана на разклонение 1–70. Лявата задна гума е спукана и в багажника няма резервна. Ние смятаме, че тя доброволно е влязла в превозното средство на човека, когото издирваме, но това е само предположение. Смятаме, че той въобще не е докоснал колата й. Нашите спецове прегледаха от горе до долу стария „Шевролет Каприс“. Пълен е с отпечатъци. В момента ги сравняват.
— Не смятаме, че сред тях има отпечатъци на престъпника — обърна се Уесън към Лорен. — Той е предпазлив, много предпазлив.
Файнбърг кимна утвърдително.
— И методичен — добави той, като свали очилата си и започна да ги бърше с носна кърпичка. — Върху онзи запис и върху плика, който е оставил в полицията, нямаше дори частичен отпечатък.
— Искаме от вас да започнете да го дразните — каза Уесън. — Надяваме се да загуби контрол и да обърка нещо, за да падне в клопката.
— Тифани е жената, която чух да пищи по телефона, нали?
— Да, тя е — отвърна Уесън. — Използвал е нейния телефон, за да ви се обади.
— Намерихте ли я вече?
— Не. — Отговори й кратко, със стиснати устни. Държеше се така, сякаш тя му отправяше лично обвинение.
— Може би тя още е жива…
— Разбира се, че не — нетърпеливо я прекъсна Уесън. — Мъртва е, не се съмняваме в това.
Безсърдечното му отношение направо я потресе.
— Но, първо, защо той би я избрал? Ако е толкова предпазлив и ако наистина проучва обстойно жертвите си, преди да ги хване, както се хвалеше, тогава защо е действал толкова спонтанно?
— Ние сме почти сигурни, че той я е убил, за да привлече вниманието ни — отговори й Файнбърг. — Иска да знаем, че е голяма работа.
Ник хвана ръката й.
— А Тифани е била… удобна. Била му е подръка, беззащитна.
Файнбърг отново си сложи очилата, намести рамките им и добави:
— Забравих да ви кажа, че с Фарли прегледахме пощата ви. Струпана е на масичката до входната ви врата.
Лорен прие безропотно поредното посегателство върху личния й живот. Макар да не беше й хрумвало, че агентите на ФБР ще отварят пощата й, фактът, че са го направили, ни най-малко не я притесни. Те просто работеха старателно, а тя умееше да цени това.
— Просто искам да сме наясно — заяви Уесън на Ник. — Вие сте тук единствено като бодигард на Лорен. Вашата задача е да я защитавате през цялото време. — Гласът му звучеше враждебно.
Ник отговори кротко:
— Знам каква е задачата ми.
— А планът ни е да вбесим този самовлюбен престъпник. Тъй че вие двамата трябва така убедително да
