Ник поръча два двойни хамбургера, двойна порция пържени картофи и две чаши мляко. Тя му каза, че нагъва като гладен вълк, а това му напомни за една история, свързана с брат й и опашката в столовата на колежа. Когато Ник приключи разказа си, Лорен се смееше така, че й се насълзиха очите. Нямаше представа, че Томи е бил такъв голям шегаджия.
— И тъкмо той е започнал битката с порциите храна?
— Томи невинаги е бил свещеник — напомни й Ник. Той й разказа друга история, а след това още една.
Останалите посетители на закусвалнята на няколко пъти обръщаха глави да видят кой се смее така неудържимо. Видяха млада двойка, която се държеше съвършено непринудено.
Лорен се чувстваше напълно спокойна, когато се качиха обратно в колата и потеглиха.
— Може би ще трябва да караш по-бавно. Не виждам сивата кола — рече тя.
— Така би трябвало да бъде. Не бива да ги виждаме.
— Ще ни следват ли по целия път до Холи Оукс?
— Да.
— Там колко агенти ни чакат?
— Достатъчно са.
— Това не струва ли много пари?
— Нали искаме да го хванем, Лорен. Парите нямат значение.
— Да, но какво ще стане, ако цялата тази работа трае по-дълго?
— Значи ще трае по-дълго.
Лорен свали шнолата си и косата й се разпиля по раменете. След това смъкна облегалката. Тъкмо беше притворила очи, когато Ник каза:
— Това не го разбирам. Ти да живееш в такова малко градче.
— Харесва ми.
— Не ми се вярва. По душа ти си едно момиче от големия град.
— Всъщност аз съм израснала в малко селце.
— И по една случайност дядо ти притежавал селото — отбеляза той. — Ти си живяла в имение. Можеш да го наречеш и малко градче, ако искаш.
— И ходех на училище в едно съвсем миниатюрно градче. Беше почти напълно уединено, като манастир. Наистина харесвам Холи Оукс, Ник. Хората там са добри и почтени, а и градчето е красиво. Мирно и спокойно е… Или поне беше.
— Ако го харесваш толкова много, защо тогава си наела къщата, в която живееш? Защо не я купи?
— Исках първо да се съсредоточа върху бизнеса — обясни тя. — А и госпожа Талбът все още не желаеше да я продава. Тя е отгледала децата си там и макар че сега живее в старчески дом, не е готова да се раздели с нея. Мисля да си купя една вила край езерото. Но около нея ще има много работа. На Стив Бренър е.
— Онзи тип от Обществото на прогреса в Холи Оукс ли?
— Да, вилата е негова собственост.
— Според мен тоя тип иска да притежава теб.
— Какво?
— Когато агентите Фарли и Файнбърг отишли в къщата ти, съседката повикала шерифа и той пристигнал тичешком.
— С. З. никога не тича.
— Така ли се казва шерифът, С. 3.?
— Означава „свински задник“ — обясни усмихнато Лорен. — Всички го наричат така. В Холи Оукс никой няма високо мнение за него. Но какво е станало, когато се е появил шерифът? Разбрал ли е, че те са от ФБР?
— Не, те не са му казали и не биха му казали нищо, но странното е, че той не ги е и питал. Бил зает да им разяснява надълго и нашироко плановете на Стив Бренър, който разправял на всички, че ще се жени за теб.
— Той е такава гадина!
— Такъв ми изглежда. Един от агентите разказал на шерифа всичко за нашата страстна любовна връзка и онзи веднага побързал да си тръгне.
— Несъмнено за да отиде да каже на Стив. Той е от онези хора, на които им е трудно да разберат, че не могат да получават всичко, което поискат.
— Аз ще му помогна да го разбере.
Тя не беше сигурна как той точно възнамерява да направи това, но тонът му подсказваше, че няма търпение да се захване с тази работа.
Стори им се, че прекалено бързо изминаха пътя до Холи Оукс. Чувстваха се добре заедно. Говореха за музика — и двамата харесваха класическа и кънтри. Спореха на политически теми — тя беше твърдоглав либерал, а той напълно оформен консерватор. Ник непрекъснато я забавляваше, като й разказваше смешни истории за живота на голямото си семейство. Преди Лорен да се усети, той намали скоростта, за да вземе завоя и да поеме по пътя към Холи Оукс.
— Ще бъдем у дома, преди да се е стъмнило — отбеляза тя.
Ник стана сериозен.
— Лорен, има две неща, които трябва да ти кажа — започна той. — Фарли и Файнбърг… агентите, за които споменах преди малко, когато са претърсвали къщата ти, открили видеокамера.
— Къде?
— В шкафа за бельо на горния етаж. На вратичката имало една идеална малка дупчица с големината на хапче. Обективът на камерата бил насочен към леглото ти. Ти никога не би го забелязала. Дупчицата е точно в средата на едно цвете върху тапета.
Тя имаше чувството, че някой е изкарал въздуха от дробовете й. Рязко се обърна на седалката и инстинктивно се вкопчи в рамото му.
— И ми го казваш чак сега?
— Помислих си, че ще имаш нужда да се отпуснеш и да си починеш за малко от тоя кошмар. Ако ти го бях съобщил веднага щом се качихме в колата, щеше да се притесняваш през целия път.
— От колко време е била там?
— Била е покрита с прах, значи е била там поне от една-две седмици — отговори Ник. — Но не мога да ти кажа точно колко дни. Серийният й номер бил изпилен.
— Никога повече не крий информация от мен. Щом научиш нещо ново, ми го казвай веднага.
— Нали ще живеем заедно. Ще ти споделям всичко.
— Докато смъртта ни раздели? — саркастично попита тя, но в гласа й се прокрадваха нотки на страх.
— Не, докато го хванем.
— Съжалявам, че ти се сопнах така. — Тя отпусна ръка от рамото му. — Ти ме предупреди, че той е бил в къщата ми и че ме е наблюдавал как спя. Виждал ме е… — Лорен млъкна.
Обърна се към прозореца, за да не забележи Ник колко е потресена. Представи си как се е обличала и събличала. А през някои нощи, когато климатичната инсталация не охлаждаше достатъчно, спеше гола. И всичко това го имаше на видеозапис.
Тя сведе очи към скута си и видя, че от напрежение е счупила шнолата.
— Имам чувството, че съм извършила нещо, от което трябва да се срамувам. През някои нощи не ми се щеше да си обличам нощница, беше горещо — оправда се Лорен.
— Онова, което правиш в собствената си спалня, не е подсъдно.
— Но точно в това е работата — извика тя. — Не съм правила нищо. Аз спях. Това е всичко. Със сигурност не съм канила мъже у дома, но какво, ако го бях направила? Господи, всичко това е толкова извратено.
— Лорен…
— Да не си посмял да го кажеш!
— Кое?
