ъгъл на багажника. Когато видя цяла изложба от оръжия, тя неволно отстъпи назад.
Ник забеляза това.
— Още не е твърде късно да промениш решението си.
Лорен изопна рамене.
— Късно е.
Агентът й отвори вратата, пожела й успешен лов, влезе в терминала и изчезна от погледа.
Ник метна сакото си на задната седалка и разкопча яката на ризата си. Докато се настаняваше зад волана, избута шофьорската седалка колкото е възможно по-назад, за да направи място за дългите си крака. Между двамата имаше тапицирана с кожа масичка с подпора. А встрани — карта на Айова.
Лорен, разбира се, знаеше пътя до дома си, но Ник все пак провери маршрута, който някой бе отбелязал с жълт маркер.
— Чу ли какво ми пожела твоят приятел? — попита тя.
— Какво? — учуди се той.
— Успешен лов.
— Да, винаги казваме така — кимна Ник. — От суеверие.
— Нещо като „да чукнем на дърво“ ли?
— Да.
Тя го остави да довърши справката и след като той прибра папката, го попита:
— Имаше ли нещо важно?
— Просто някои последни новини.
— Най-добре е да тръгваме.
— Бързаш ли?
— Не, но тези полицаи от охраната още малко ще се разплачат, задето не могат да ти връчат квитанция за глоба.
Ник им помаха и навлезе в потока на движението.
— Гладна ли си?
— Не — отговори тя. — А ти?
— Мога да почакам.
— В тази папка имаше ли нещо за писмото, което той е пратил на полицията в Канзас Сити?
— Не, те все още нищо не са получили.
— Но защо е излъгал Томи, че го е изпратил, след като явно не е?
— Не знам. Може би просто се е забавлявал. Ще оставя на Пит да разкрие това.
Тя седеше мълчаливо, докато Ник маневрираше сред натовареното движение. Щом веднъж излязоха на магистралата, той запретна ръкавите си и се облегна на седалката. Имаше два часа да подготви Лорен. Преразгледа целия списък на нещата, които тя не биваше да прави, и завърши с все същото предупреждение, което тя вече бе чувала поне десет пъти.
— Няма да вярваш на никого, каквото и да ти каже, и няма да ходиш никъде без мен. Дори в дамската тоалетна на някой ресторант.
— Зная — сговорчиво изрече тя.
Той се успокои за момента. Но Лорен не се заблуждаваше. Знаеше, че след около час пак ще прегледат целия списък.
— Хайде отново да повторим ежедневния ти график.
— Досега трябва да си го научил наизуст.
— Добре, да видим дали го знам. Ставаме около седем часа, правим упражнения за загрявка, а след това отиваме да бягаме… Бог да ни е на помощ, пробягваме три мили и половина от старта до финиша. Тичаме по пътеката около езерото, като започваме от западния му край и винаги отиваме в една и съща посока. Макар че мразя бягането. Отразява се зле на коленете, да знаеш.
— Аз го намирам ободряващо. Може би и на теб ще ти хареса — каза Лорен. — Виждаш ми се в добра форма. Можеш да пробягаш три мили и половина, нали?
— Разбира се, че мога, но през цялото време ще се оплаквам.
Тя се засмя.
— Добре, значи след това се прибираме обратно у дома и… — Ник млъкна и тя предположи, че от нея се очаква да продължи.
— И вземаме душ. Обличаме работни дрехи, а после изминаваме две преки пеша и отиваме на градския площад. Аз ще прекарам по-голямата част от деня в подреждане на моето таванско помещение и разопаковане на кашони, докато работниците привършат ремонта на долния етаж. Ако изобщо имаме късмет, това трябва да стане скоро. Искам да открия заведението на Четвърти юли.
— Значи не ти остава много време.
— Ти сигурно ще се върнеш в Бостън дотогава.
— Голяма оптимистка си. Възможно е да прекарам един месец в Холи Оукс.
— Как можеш да си позволиш да отделиш толкова време?
— Аз обещах на брат ти. Няма да си тръгна, докато не хванем натрапника. Но ако той се скатае някъде, а ми се наложи да си тръгна, ще те взема с мен. Дори не смей да спориш! — предупреди я Ник.
— Няма, но знаеш ли какво си мисля?
— Не. Какво?
— Че всичко ще стане много бързо. Не смятам, че ще ни се наложи да чакаме дълго.
— И аз имам същото чувство — кимна утвърдително Ник. — От начина, по който онзи говореше по телефона… Да, той веднага ще се втурне след теб. И Пит мисли същото.
— Добре, защото наистина искам всичко това да приключи колкото е възможно по-скоро.
— С божията помощ ще стане. Знаеш ли, когато наближи време да си тръгна оттук, направо ще ти е дошло до гуша от мен.
— Тъкмо обратното. Аз съм сигурна, че на теб ще ти е писнало.
— Съмнявам се. Предупреждавам те отсега, че имам намерение да си позволявам големи волности. Истината е, че непрекъснато ще се завирам в теб. — Той я погледна предпазливо, преди да продължи. — Целта ни е да накараме онзи натрапник да се побърка от ревност. И така да се разгневи, че да направи онази малка грешчица…
— И тогава ще го пипнеш.
— Това е планът ни. Но е много вероятно да не го задържа точно аз. Всъщност няма да е и Ноа.
— Защо смяташ така?
— Ноа ще е като бавачка до Томи, а аз ще бъда зает… да ти досаждам. Но очаквам това с нетърпение. Затова ми кажи едно нещо. Как се целуваш?
Тя му отговори провлачено, стараейки се да наподоби южняшки акцент:
— Аз съм много… много добра.
Той се засмя.
— Откъде знаеш, че си добра?
— Андре Персели ме целуна и ми каза, че съм добра.
— Никога по-рано не си ми споменавала за тоя тип. Кой е той, дявол го взел?
— Запознахме се в четвърти клас. Но уви, любовната ни връзка приключи бързо. Чаках на опашка в закусвалнята, когато той ме целуна. И аз веднага приключих връзката ни на място.
— Как така? — усмихна се Ник.
— Той не умееше да се целува.
— А ти умееш.
— Това ми каза и Андре, преди да го цапна.
— Ти си била много бойно хлапе!
— Можех да се оправям сама. И все още мога — похвали се Лорен.
— И какво стана сетне с Андре?
— Нищо не стана. Последното, което чух за него, е, че се е оженил и му са се родили две бебета.
Ник смени темата:
— Не сме споменали нищо за вечерите. Какво правиш нощем?
