външни хора, работещи по реставрацията на абатството, тъй че и те се облякоха с работнически дрехи. Фарли носеше бейзболна шапка и черен сак. Файнбърг мъкнеше чанта с инструменти.
Никой не им обърна внимание. Никой, освен Беси Джийн Вандерман.
Докато агент Файнбърг обиколи двуетажната облицована с дъски къща на Лорен, проверявайки за възможни скривалища, агент Фарли с чантата си в ръка се изкачи по предното стълбище. Прекоси верандата и спря пред вратата, за да си сложи чифт ръкавици. Истински експерт по влизане и излизане без следа, той използва един много прост инструмент, своята карта на „Американ Експрес“, за да отвори вратата. Никога не излизаше от дома си без нея. Това му отне по-малко от пет секунди.
Шериф Лойд Макгавърн се появи пет минути по-късно и се нахвърли върху Фарли. Беси Джийн, съседка на Лорен, която вардеше около дома й като куче, след като Татко бе починал, бе повикала шерифа. Защото веднага бе забелязала дебеловратия мъж с квадратни рамене, дето влезе в къщата.
Фарли по-скоро се страхуваше, че шерифът ще разбута „сцената на местопрестъплението“, отколкото от това, че навираше пистолет под носа му. Агентът забеляза, че дори предпазителят не бе свален
Като се почесваше по олисяващата си глава и продължаваше да размахва оръжието, Лойд извика:
— Горе ръцете, момче. Аз съм законът в Холи Оукс и с най-добре да изпълняваш каквото ти кажа.
Файнбърг безшумно влезе в къщата през входната врага. Той застана зад шерифа и го смушка в гърба, за да привлече вниманието му. Но онзи по погрешка реши, че той държи пистолет. Хвърли оръжието си и вдигна ръце.
— Няма да оказвам съпротива — запелтечи той и в гласа му вече нямаше и следа от перчене и враждебност. — Вземете каквото искате, момчета, но ме оставете на мира, по дяволите.
Вбесеният Файнбърг размаха празните си ръце под носа на шерифа. Лойд разбра, че той не е въоръжен и тромаво запълзя по пода, за да вземе пистолета си.
— Добре сега — подхвана той, доволен, че отново държи положението в ръцете си. — Какво правите тук, момчета? Пълни тъпаци сте, ако си мислите, че ще откраднете нещо ценно. Огледайте се наоколо и ще видите, че Лорен няма вещи, дето си струва да вземете. Знам със сигурност, че не притежава видео, а пък телевизорът й е най-малко отпреди десет години. Не може да е повече от четирийсет долара и не си струва заради него да влизате в затвора. Доколкото аз знам, тя е бедна като църковна мишка. Няма много пари в банката, щото трябваше да изтегли кредит да купи магазина си.
— Откъде знаеш отпреди колко години е телевизорът й? — любопитно попита Фарли.
— Хари ми каза. Тоест името му е Хари Еванс — обясни шерифът. — Той ми е втори братовчед. Преди известно време се опита да продаде на Лорен един новеничък телевизор. Нали се сещате — от онези, дето една картина излиза от друга? Тя не го искаше и вместо това го помоли да й инсталира един стар апарат, купен от гаражна разпродажба. Хвърлила си е парите на вятъра, ако питате мен.
— А имаш и роднина, дето работи в банката, нали? — попита го Файнбърг. — От него ли научи за кредита?
— Нещо такова — заувърта Лойд. — Но трябва да ви напомня, момчета, че тук аз съм въоръжен и ще трябва вие да отговаряте на въпросите ми. Опитвате се да окрадете Лорен ли?
— Не — отвърна Файнбърг.
— Тогава какво правите в къщата й? Да не би да сте нейни роднини от чужбина? От Франция ли сте?
— Фарли беше роден и израснал в „Бронкс“ и никога не успя да се отърве от своя силно изразен акцент на момче от улицата. Говореше като бандит от лош гангстерски филм.
— Така е, прав си — рече той, без да се усмихне. — Ние сме от Франция.
Шерифът обичаше комплиментите. Изду гърди като пуяк, след като разбраха колко е досетлив. Кимна, прибра пистолета си и каза:
— Така си и помислих. Вие, момчета, говорите странно, затова предположих, че трябва да сте чужденци.
— Всъщност, шерифе и двамата сме от Изтока и затова говорим с акцент. Пошегувахме се, че сме французи. Ние сме приятели на брата на Лорен — обясни му той. — Имаме да свършим малко работа в абатството, а отец Том ни помоли да прескочим до тук и да поправим мивката.
— Запушена е — излъга Фарли.
Шерифът забеляза черната чанта, оставена близо до вратата.
— Момчета, да не би да възнамерявате да прекарате нощта тук?
— Може би — отговори Фарли. — Зависи колко време ще ни отнеме отпушването на мивката.
— Къщата не е нейна собственост. Просто я е взела под наем. Къде е Лорен?
— Скоро ще дойде.
— И вие, момчета, смятате да спите в тази къща заедно с нея, а пък не сте й роднини?
Файнбърг вече започваше да губи търпение.
— Престани да ме наричаш момче. Аз съм на трийсет и две години.
— На трийсет и две, а? Тогава ми отговори на един въпрос. За какво му е на възрастен мъж да носи скоби на зъбите? Никога не съм чувал за подобно нещо.
Скобите представляваха последната стъпка от реконструкцията на счупената челюст на Файнбърг. Преди четири години проведоха една внезапна акция, която се оказа неуспешна. Но агентът нямаше намерение да съобщава тази информация на човек, когото вече бе оценил като пълен малоумник. Освен това никой не биваше да знае истината, че те са
— Ние на Изток правим нещата по друг начин.
— Предполагам, че е така — съгласи се шерифът. — Но все пак не бива да отсядате тук.
— Защо? Ти да не би да се притесняваш за репутацията на Лорен? — попита го Файнбърг.
— Не. Всички знаят, че Лорен е добро момиче — отговори пазителят на закона, като намести обемистите си задни части върху страничната облегалка на дивана.
— Тогава къде ти е проблемът? — попита Фарли. — Защо се притесняваш, че ще спим тук?
— О, това хич нямаше да ме притеснява, ама то може да притесни един друг мъж, с когото вие, момчета, няма да искате да си имате работа. Предупреждавам ви. Най-добре е да си намерите някоя друга квартира, защото на него няма да му хареса, като чуе, че двама мъже са отседнали при Лорен, дори да е само за два-три дни. Не, въобще няма да му хареса да го чуе.
— За кого говориш?
Фарли затръшна вратата. Нямаше да пуснат шерифа да излезе оттук, докато не отговореше на въпроса.
— Няма значение кой е. Обаче ще се наложи да му кажа за вас. Защо вие, момчета, не се върнете горе в абатството? Там имат стаи, където ще можете да преспите безплатно, ако им кажете, че сте дошли за молитва.
— Аз искам да знам кой ще се разстрои, като разбере, че сме отседнали при Лорен — настоя Фарли. — И също, защо смяташ, че трябва да му кажеш.
— Щото, ако той разбере, че съм знаел и не съм му казал…
— Какво ще се случи? — полюбопитства Фарли.
— Той може да стане наистина много лош — призна шерифът. — И аз не искам да го ядосвам.
— Кого не искаш да ядосваш, шерифе?
Лойд извади мръсна носна кърпа от задния си джоб и попи потта от челото си.
— Много е задушно. Лорен си има климатична инсталация на прозореца и мисля, че няма да има нищо против, ако я включите. Когато се прибере, поне ще й бъде хладно. Тя пристига днес, нали?
— Не сме сигурни — каза Файнбърг.
Фарли нямаше намерение да се предава:
— Ние все още сме любопитни да чуем това име, шерифе.
— Няма да ви го кажа, аз мога да бъда голям инат, когато поискам. А в момента съм в настроение да се инатя. На ваше място не бих се вълнувал толкова, защото много скоро ще се срещнете с моя приятел. Той ще пристигне светкавично, щом разбере, че сте тук. Гарантирам ви го. Има много власт по тези места, тъй че ако си знаете интереса, ще се държите учтиво. Аз лично не бих си позволил да го ядосам, това е сигурно. Законът може да действа дотолкова.
— Което означава, че ние сами ще се оправяме, така ли? — попита Фарли.
