Тя чу изщракване, а след това проехтяха смразяващи кръвта женски писъци. Това бяха най-ужасните звуци, които някога бе чувала. Ако Ник не я подкрепяше, Лорен щеше да се свлече на пода. Мъчителните писъци пронизаха ухото й. Бяха нечовешки и като че ли продължиха до безкрайност. След това тя чу друго прищракване и писъците престанаха.
— Няма ли да ми кажеш да я оставя на мира? Е, вече съм я оставил. В един гроб. Дори сложих отгоре малък камък, за да не забравя къде е, ако ми се прище да я изровя. Понякога го правя, да знаеш. Харесва ми да гледам на какво са заприличали. Лорен, тази беше само една много жалка твоя заместничка. Вече готова ли си да играем?
Гадеше й се. Пред очите й притъмня.
— Да играем на какво? — едва попита тя, като се стараеше с всички сили да създаде впечатление, че напълно е запазила самообладание.
— На криеница. Ти ще се криеш, а аз ще те търся. Така се играе тази игра.
— Няма да играя на никакви игри с теб.
— О, напротив, ще играеш.
— Не — възрази тя със суров глас. — Аз си отивам у дома.
Той изкрещя нещо, но Лорен не успя да разбере дали просто го е ядосала, или го е направила щастлив. Изведнъж тя изтръгна телефонната слушалка от ръката на Ник, събра сили и извика:
— Ела да ме хванеш. Чакам те!
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В този живот имаше някои прекалено хубави неща, за да ги подминеш. Като чаша леденостудена лимонада в жарък ден. Или като една дама в беда, която е застанала край пътя и моли за помощ. Само че тази не беше дама и накрая той малко съжаляваше, че е пропилял заради нея толкова много от скъпоценното си време.
Все пак беше направил хубав запис на магнетофона. Може би в края на краищата не беше пропилял съвсем напразно силите си. За бога, неговото послание към тях беше ясно и точно. Разбивачът на сърца държеше на думата си.
Чудеше се колко ли време ще им трябва да я намерят. Дявол ги взел, само дето не беше им оставил писмени указания къде да я търсят. Бедничката Тифани! Той избухна в смях; не можеше да се сдържи. Тази кучка не бе успяла нито веднъж да използва мобифона си, дето му навираше в лицето, за да се фука. Но той го използва. Обади се на своята любима и остана на линията достатъчно дълго, та „мулетата“ — както наричаше агентите — да разберат на чие име е регистриран телефонът.
Беше й устроил подходящо погребение. Остави я в един плитък гроб близо до магистралата. Купищата боклуци около канавката го скриваха от чужди погледи. Накрая „мулетата“ щяха да я намерят и от пръв поглед да разберат, че е била от леките момичета.
Разби сърцето й и после го открадна. За минути се притесни от спонтанната си постъпка, но след това осъзна колко много е внимавал да няма следи от кръв в пикапа. Тези удивителни торбички с вакуум наистина вършеха добра работа, точно както се казваше в рекламите. Не биваше да забравя да изпрати писмо на фирмата, в което да похвали техния малък, хитро направен продукт.
Измет — ето това представляваше тя. Истинска измет. Затова не си остави нищо за спомен. Искаше да я изтрие от паметта си.
Обикновено, когато попаднеше на някоя перспективна жена, дето си заслужаваше усилията, той обмисляше идеята да я задържи при себе си и да я обучава. Но в случая от пръв поглед се виждаше, че тази е била използвана и той веднага я отписа. Заместничката й трябваше да бъде чиста, невинна и чистоплътна. И да го изпълва с възхищение. Иначе никога нямаше да има трайна връзка.
Беше го правил преди, можеше да го стори отново.
Ненадейно го завладя такъв пристъп на бясна ярост, че той се стресна. Осъзна, че с всички сили се е вкопчил във волана и си наложи да се отпусне. Цялото това време, всичките тези усилия бяха пропилени напразно. Напразно! Той беше създал идеалната партньорка и когато тя умря, скърбеше.
Не му се харесваше черната работа около намирането и обучаването на заместничка, но не можеше да отлага още дълго. Трябваше да започне скоро, което означаваше предълги часове на внимателно и методично планиране. Налагаше се да внимава за всеки детайл, за всяка незначителна подробност. Необходими бяха продължителни проучвания. Трябваше да знае всичко за нея. Всичко! Кои бяха нейните приятели и роднини, кой щеше да тъгува за нея и на кого нямаше да му пука. След това се налагаше да я изолира, да я отдели от другите и когато най-накрая я вземеше, започваше истинската работа. Щеше да я държи заключена. Тогава щеше да започне бавният и мъчителен процес на обучението — ден след ден, безкрайно дълго… Той щеше да бъде жесток и безжалостен, докато тя станеше точно такава, каквато я искаше. Щеше да има страшно много болка, но когато приключеше, тя щеше да го разбере и да му прости. Щом веднъж я пречупеше и успееше да я моделира, тя щеше да стане съвършената партньорка. Защото щеше да го боготвори.
Гневът не го напускаше. Яростта му непрекъснато нарастваше, разяждаше го като червеи. Не можеше да си позволи да изгуби контрол, не и сега. Пое си дълбоко дъх и си наложи да мисли за нещо приятно.
Малката Тифани беше толкова лесна, колкото сама обещаваше. Нямаше никакво предизвикателство. Дори не се наложи да я уговаря със сладки приказки, за да я вкара в пикапа. Тя просто доприпка до вратата и веднага се намърда вътре, а тясната й поличка се изхлузи над чатала й още щом седна. Беше искала той да види, че не носи бикини. У тази нямаше и следа от благоприличие. Само Бог знаеше какви заразни болести разнасяше. Наложи му се три пъти да се измие, за да се отърве от вонята й.
Не биваше да забравя да каже на приятелчетата си от интернет, че убиването на курви не е чак такова удоволствие, както обичаха да се хвалят. Тя не можа да се измъкне с мръсни приказки от онова, което й се случваше. Беше удоволствие да я убие, но убийството не му донесе онова трескаво усещане, за което копнееше напоследък. Разбира се, той знаеше защо. Тя не беше чистоплътна.
— Зеленооко момиче, няма ли да излезеш да поиграем…
О, как мразеше да започва всичко отначало. Толкова много време! Толкова много работа!
— Успокой се, успокой се — прошепна той. — Правил си го преди, можеш да го направиш отново.
Все още не беше готов да се захване с този проект. Ако бе научил нещо през годините, то бе, че първо трябва да довършиш една работа, за да започнеш друга.
Отбивка I–355 за Холи Оукс изникна пред погледа му. Като примерен шофьор, той включи мигача и намали скоростта.
— Зеленооко момиче, аз идвам за теб, идвам за теб… Той си имаше тайно име за това градче Холи Оукс. Наричаше го „Недовършената работа“.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Играта започваше.
Екип от агенти на ФБР се събра в Холи Оукс, за да подготви капана. Джулс Уесън, шефът на подразделението, установи командния си пункт в просторна, добре обзаведена и екипирана хижа, собственост на абатството. Тя се намираше съвсем близо до града в южна посока, на самия бряг на Сенчестото езеро. Уесън бе завършил „Принстън“ с магистърска степен по психопатология и според слуховете щеше да замести Моргенщерн, ако вземеше доктората си и Моргенщерн се пенсионираше. Но тези слухове според повечето агенти беше пуснал самият Уесън. Той бе шеф точно според инструкциите, твърд и строг, истинско наказание за подчинените. Беше удивително арогантен, като се имаше предвид, че агентите, които ръководеше, имаха много повече опит от него.
Джо Фарли и Мат Файнбърг, единият действащ агент от Омаха, щата Небраска, а другият специалист по електронно наблюдение от Куантико, бяха изпратени в града преди другите. Трябваше да проучат квартала на Лорен и да гарантират сигурността на къщата. На двамата беше наредено да третират мястото като сцена на местопрестъпление.
Те знаеха, че ще им е доста трудно да се слеят с обкръжението. В едно малко градче като Холи Оукс всички се познаваха, а двамата агенти не желаеха да бият на очи. Бяха им казали, че в града има и други
