type='note'>3 за фигурата й, каквато си беше плоскогръда. Новите цици, естествено, щяха да променят всичко това. Тя бе сигурна.
Дръж, гледай да го докопаш и промени каквото можеш — ето това беше успехът. Подобно на повечето осемнайсетгодишни момичета, тя имаше големи мечти. Винаги е била целеустремена, а големите й гърди представляваха неразделна част от бъдещите й планове. Не бе казала на никого, дори на най-добрата си приятелка Луан, че най-голямата й мечта е снимката й да се появи на централните две страници на списание „Плейбой“. „Пентхаус“ беше с едно стъпало по-надолу, същото можеше да се каже и за „Хъслър“, но снимка на централно място в някое от тези две издания също щеше да я задоволи. Всички мъже в Шугър Крийк ги четяха — е, всъщност не точно ги четяха… Вземаха ги със себе си в банята да зяпат голи жени и тя знаеше, че очите им ще изскочат, когато я зърнат в цялата й красота. Щеше да им се усмихва свенливо гола с новите си гърди, размер 36D.
Тифани нямаше представа колко пари би могла да спечели от една фото сесия за тези списания, но сигурно бяха много повече, отколкото прибираше сега като танцьорка на пилон. Клиентите никога не избираха първо нея и тя знаеше, че това е така, защото е плоскогръда. Едно от другите момичета винаги изкарваше от бакшиши три пъти повече от нея. Причината бе, че тя имаше доста заоблена фигура и мъжете обичаха да заравят лица между огромните й балкони. На Тифани се налагаше да допълва доходите си, като прави свирки на клиентите там отзад, зад контейнера за рециклиране. Тя беше една наистина талантлива „духачка“ — просто попитайте за това някои от момчетата в Шугър Крийк или пък доктора, дето се канеше да й уголеми гърдите. Той бе така впечатлен от уменията й, че дори намали цената на имплантите. Тифани предвиждаше, че ще трябва отново да впечатли доктора, за да й направи още една отстъпка от двеста долара, които не й достигаха. А ако той вземеше да се дърпа, просто щеше да го заплаши, че ще си побъбри с неговата прекалено морална женичка. Тя бе седяла на две крачки от тях, до предното бюро, отговаряйки на телефона, докато Тифани в кабинката за преобличане лижеше достойнството на доктора. По един или друг начин, само след два дни тя щеше да получи своите нови цици, размер 36D.
Сега спуканата гума представляваше временна пречка и както стоеше край магистралата, яростно дъвчейки огромната си колкото тампон дъвка, тя забеляза един носещ се към нея пикап. В края на краищата нямаше да й се наложи да използва новия си мобифон, за да извика пътна помощ. Придърпвайки надолу страхотната си розова поличка от ликра, тя подпря ръка на кръста и с царствен вид запази равновесие върху страхотните си розови тънки токчета. Те направо съсипваха краката й, но ги правеха да изглеждат красиви. Престори се на беззащитна жена, нуждаеща се от помощ.
Тифани се надяваше, че мъж кара пикапа, защото винаги бе в състояние да накара това племе да й се подчини. Получаваше от всеки каквото поиска, щом веднъж покажеше колко е талантлива. Присвила очи срещу слънцето, тя шумно въздъхна с облекчение, когато пикапът спря зад колата й, а от вътре й се усмихна един хубав мъж.
Тифани Тара Тайлър изправи гръб, усмихна се с най-съблазнителната си усмивка и нехайно закрачи към пикапа.
Точно както си бе предрекла, животът й бе на път да претърпи радикална промяна.
Завинаги.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това щеше да е горе-долу най-близкото подобие на сеанс по психотерапия, на който Лорен някога щеше да присъства. В Холи Оукс нямаше никакви психолози. Но тя познаваше неколцина души, които със сигурност биха имали полза от някой и друг дълъг разговор със специалист. Веднага се сети за Ема Мей Бри — също като името на онова сирене. Тя беше идеалната кандидатка за психоанализа. Тази мила, но странна жена носеше синя шапка за баня, украсена с бели маргаритки, навсякъде, където отидеше, в дъжд и в пек. Сваляше я само за един час във вторник сутринта, когато й правеха прическа в „Магията на Мадж“. Това беше местният салон за красота, в който гарантираха на всяка клиентка „обем“. Ала Ема Мей не беше изключение. Когато излезеше от салона, нейната оредяла сива коса наистина изглеждаше двойно по- обемна, докато не си сложеше отново шапката с маргаритките.
И на някои други от местните жители един добър психолог щеше да е от полза. Но истината беше, че ако прочутият доктор Моргенщерн решеше да се захване с частна практика и окачеше табелката си на Мейн Стрийт, никой нямаше да стъпи при него. Това просто не бе прието. Никой не обсъждаше проблемите си с външни хора и ако някой от местните изглеждаше „по-особен“, останалите просто го отбягваха.
Защо ли толкова се бавеше Пит? Бе я помолил да го изчака във всекидневната, но това беше преди десетина минути и тя вече бе толкова изнервена, че не можеше да стои на едно място. Точно когато реши да слезе долу и да довърши сортирането на прането, въртящата се врата откъм кухнята се отвори.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза Пит, щом влезе. — С монсеньор се разприказвахме и аз не исках да го прекъсна, докато ми разказваше интересна история за един от неговите енориаши.
Той затвори двойната врата, водеща към коридора, за да осигури уединението им.
Макар че самата тя го бе помолила за тази среща, изведнъж се изплаши, защото знаеше за какво иска да го помоли. Притесняваше се до смърт дали той ще се съгласи.
— Ето ни тук насаме — каза Пит и седна.
Тя не можеше да седи спокойно и така енергично потропваше с крак по дървения под, че с коляното си разклащаше масата. Когато осъзна, че това издава притеснението й, наложи си да престане. Беше невъзможно да се отпусне, затова седеше с изправен като свещ гръб в неестествена поза на неудобния стол, който проскърцваше сърдито всеки път, щом се помръднеше.
Снопчета слънчева светлина проникваха в стаята през старомодните завеси от викторианска дантела, а във въздуха се носеше лек мирис на презрели ябълки. Чувстваше се като глупачка, защото й бе толкова трудно да говори. Онова, което преди малко й се виждаше като един съвършено разумен план, сега й изглеждаше смахнато.
— Карал ли си някога ски? — попита неочаквано Лорен.
Дори да беше изненадан от този въпрос, Пит не го показа.
— Не, не съм. Но винаги съм искал да опитам. Ами ти?
— Да, някога непрекъснато карах ски. Учех в едно училище, което беше заобиколено отвсякъде с планини.
— Била си в интернат в Швейцария, нали?
— Да — отвърна тя. — И при всяка възможност се изкачвах горе в планината. Обичам да карам ски и наистина бях доста добра едно време. Откакто съм в Америка, няколко пъти ходих на ски пистите в Колорадо. Няма да забравя как се почувствах първия път, когато взех лифта до върха на една „черна“ писта. Те ги класират пистите по степен на трудност, нали разбирате. „Зелените“ са за начинаещи, „сините“ — за средно напреднали, а „черните“ са запазени за опитните, които търсят по-големи предизвикателства. Има и други класации, като „брилянтни“ и „двойно брилянтни“ — несвързано продължи тя. — Във всеки случай, когато за първи път застанах пред една писта, която изглеждаше направо вертикална, трябваше ми страшно много време, за да събера кураж и да се оттласна. Имах чувството, че съм се изправила на канарите край Дувър. Толкова стръмно ми се видя. Бях ужасена, но и изпълнена с решимост.
— А да говориш с мен е все едно отново да се изправиш над онази пропаст, нали? — попита я Пит.
Тя кимна утвърдително:
— Да, така е… Защото знам, че както на онзи планински връх, щом веднъж се оттласна, няма връщане.
Настъпи неловко мълчание, преди Лорен да подхване отново:
— Предполагам, че като начало трябва да бъда напълно откровена. Иначе просто ще ви загубя времето. Казах ви, че се справям добре, но това не е вярно. В главата ми е пълна бъркотия и имам чувството, че ще се пръсна от напрежение.
— Това е разбираемо.
— Предполагам — съгласи се тя. — Мога да мисля единствено за… него. Станах страшно разсеяна — добави Лорен. — Докато накисвах прането на монсеньор в пералнята, мислех си за това какво трябва да ви помоля и неволно изсипах цяла бутилка белина върху чаршафите.
Пит се усмихна.
