ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Петнадесет минути след обаждането на Ноа, Ник и Лорен вече пътуваха с колата към къщата на свещеника.
— Скоростната ти кутия не е наред — отбеляза той, когато започнаха да се изкачват по Югозападната магистрала. — Забелязах го снощи, но се надявах, че съм сбъркал.
— Май ще се наложи пак да закарам колата на ремонт.
Беше поредният горещ и влажен ден. Климатичната инсталация въобще не охлаждаше купето и Лорен отвори прозореца.
— Мисля, че и климатикът ти е сдал багажа — ядоса се Ник. — Колата ти е на повече от деветдесет хиляди мили. Време е да направиш замяна и да си вземеш нова.
— Да направя замяна ли? — удиви се Лорен. — И какво ще се промени?
— Мъжете обичат да са свързани с хубави машинки — обясни той. — Добрите мъже се грижат нежно за тях.
— Още една тайна, която вие, момчетата, си споделяте?
— Не ние момчетата — поправи я той. — Ние мъжете. Мъжкарите.
Лорен прихна:
— Дали доктор Моргенщерн съзнава, че един смахнат работи за него?
— А какво те кара да мислиш, че той самият не е смахнат?
— Смахнат ли е? — Тя стана сериозна и добави: — Сигурно през живота си е чул и видял много ужасни неща, нали?
— Права си. Това е част от работата.
— Томи се притеснява за теб.
Колата започна да се изкачва по друга стръмна улица, Ник се вслушваше в стържещия звук, издаван от скоростната кутия. Ужасният шум го накара да се намръщи и той реши да намери автомонтьор, който да огледа колата. Лорен имаше дяволски късмет, че с този автомобил не е закъсала на някоя магистрала.
Погледна към нея над слънчевите си очила.
— Томи иска да се оженя и да свия гнездо — каза той. — Смята, че семейството ще направи живота ми по-нормален. Но това няма да се случи при моята работа. Женитбата не влиза в сметката, нито собствени деца…
— Не обичаш ли хлапетата?
— Разбира се, че ги обичам — отвърна Ник. — Но знам, че на моите бих им съсипал живота. Ако имах собствени деца, въобще нямаше да ги изпускам от очи.
— Страхуваш се, че нещо може да им се случи, защото си виждал…
Той рязко я прекъсна:
— Така е. Ами ти? Искаш ли да се омъжиш и да имаш дете?
— Да, някой ден. Но не искам само едно дете, а пълна къща с деца. И не ми пука дали другите смятат това за модерно или не.
— Колко на брой?
— Четири или пет, или може би дори шест. А доктор Моргенщерн има ли деца?
— Не, той и Кейти не можеха да имат, но пък непрекъснато им гостуват цял куп племенници и племеннички.
Лорен го наблюдаваше внимателно.
— Защо непрекъснато поглеждаш в страничното огледало?
— Просто съм предпазлив шофьор.
— Проверяваш дали някой не ни следи, нали?
— И това също — призна той.
— Къде е пистолетът ти?
С лявата си ръка Ник повдигна кобура, който беше пъхнал между седалката и вратата.
— Никога не излизам от къщи без него — каза той. — Ще трябва да го взема със себе си, когато стигнем до къщата на свещеника. Такива са правилата.
Лорен се взря в старите сгради, издигащи се покрай авенюто. Мислеше си за доктор Моргенщерн, чудеше се как ли изглежда, дали щеше да сметне за приемливо онова, което тя възнамеряваше да направи. Вече беше решила да не замесва Томи и Ник — и двамата бяха прекалено обвързани емоционално, за да могат да се отнесат трезво към ситуацията. Но тя се надяваше, че докторът ще и разбере и ще й помогне, със или без съдействието на брат й.
— По-късно ще довършим този списък — каза Ник. — Трябваше да го започнем още снощи, но ти изглеждаше съсипана от умора.
— Да, заспах, докато ти гледаше някакъв мач.
— Не някакъв мач, а
— А след това какво прави?
Той знаеше какво иска да разбере тя, но отвърна лаконично:
— Спах.
Измина една цяла дълга минута в мълчание.
— Къде?
Той се усмихна.
— С теб.
Гласът му прозвуча самоуверено. Целта му несъмнено беше да я накара да се изчерви. Но тя реши, че е крайно време да победи противника с неговото собствено оръжие. Винаги се държеше благоприлично, но този път попита прямо.
— Е, и хареса ли ти?
Той се засмя.
— Разбира се. Спах като къпан. Но сега съм притеснен. Какво ли ще каже брат ти, когато му призная, че съм спал със сестра му?
— Няма да те издам, ако и ти не ме издадеш.
— Добре, договорихме се.
Стигнаха до „Нашата Майка“ и Ник паркира колата пред църквата, за да не прекъсне баскетболния мач, който беше в разгара си. Веднага забелязаха Томи и Ноа, застанали един срещу друг в центъра на група от момчета. Томи беше облечен със спортни гащета в цвят каки и бяло поло. Ноа носеше скъсани дънки и черна фланелка, а под мишницата му се виждаше кафявият кобур с пистолета. На лицето му бе изписано заплашително изражение. На Лорен не й трябваше много време, за да разбере причината. Томи държеше една свирка пред устата си, а Ноа се навираше в лицето му и яростно спореше. Брат й беше упорит човек и никога не отстъпваше от позициите си, но сега си беше намерил майстора. Лицето му бе станало мораво, а изражението — не по-малко враждебно. Момчетата се бяха скупчили около брат й, подобно на легионери, готови да нападнат при команда.
Лорен изскочи от автомобила, преди Ник да успее да нахлузи на рамо кобура си.
— Струва ми се, че днес Томи трябваше да отиде в болницата за допълнителни изследвания — отбеляза тя.
— Минава десет — каза той. — Може би вече са били там.
— Ник, не трябва ли да направиш нещо? — попита ужасено тя, кимвайки към Ноа, който току-що бе блъснал Томи в гърдите. Брат й му отвърна, като наду свирката в лицето му.
Ник избухна в смях.
— Виж лицата на момчетата. Не им харесва, че Ноа крещи на техния свещеник — викна Лорен.
— Той просто се забавлява.
— Но според мен хлапетата не разбират това. А имат и числено превъзходство.
— Така ли мислиш? Е, Ноа може да се справи.
— Аз влизам вътре — рече Лорен и помаха на брат си, докато прекосяваше паркинга.
Монсеньорът я чакаше на прага и тя забърза към него.
