Хайнс наистина си запазваше сувенири от убийствата. Повечето от тези типове го правят, за да могат отново да изживеят фантазиите си, но също така и за да има нещо, което да им напомня, че са надхитрили всички, особено властите. Ако неговата жена не се беше свързала с нас, Клей Хайнс можеше да продължи да убива в продължение на години. Наистина беше умен.
Заложиха му капан, за да го примамят. Жена му бе открила „сувенирите“ в един стар куфар и искаше да ни помогне. Съвсем основателно тя ужасно се страхуваше от съпруга си, но бе решена да го прати зад решетките. Клей пътуваше през седмицата. Той беше представител на фармацевтична компания, но в петък следобед винаги се прибираше у дома. Агентите смятаха, че имат време, затова позволиха на мисис Хайнс да приготви багажа си, преди да я отведат на сигурно място. До нея винаги имаше един агент, а двама други бяха поставени пред входа.
Ала Клей изненада всички, като се прибра рано у дома. По време на разпита той ни каза, че е влязъл през сутерена и от пръв поглед е разбрал, че някой е пипал „трофеите“ му. Промъкнал се във всекидневната зад гърба на агента и го убил, а след това стоварил гнева си срещу своята жена. Като видели, че агентът в къщата не отговаря на телефона, другите се втурнали вътре, но вече било твърде късно. Клей доста бил поработил върху съпругата си.
— Заклал я с нож — каза Ник. — Умряла е в агония.
Лорен притвори очи. Не искаше да чува повече подробности.
— Вие ли работихте по този случай?
— Ник беше новобранец по онова време — отговори й Пит. — Беше завършил обучението си в моя отдел, но тогава работеше също в един екип, занимаващ се с разкриване на серийни престъпления. Ръководеше го много способен човек, наречен Уолкот. Той завел Ник със себе си на местопрестъплението.
Лорен зърна скръбния поглед на Ник и усети как сърцето й мъчително се свива.
— Видях какво е направил тоя психопат с жена си и с агента — мрачно отрони Ник. — През цялото време, докато той е убивал мъжа вътре и е клал жена си, отвън пред вратата са го чакали нашите агенти. Не се ли питаш какви ли мисли са преминавали през главата й, след като е знаела, че помощта е толкова близо? Аз все още си мисля за това — призна си той. — На Уолкот цялата тази работа му дойде твърде много. На другия ден си подаде оставката.
— Хайнс избяга, но през следващата седмица беше арестуван — рече Пит.
— Арестуването му обаче закъсня с една седмица и един ден и така никой не можа да помогне на жена му — обясни Ник. — Случайността може да обърка и най-добре замислените планове…
— Разбирам какви рискове има — съгласи се Лорен. — Извергът, който ме дебне, също е от интелигентните убийци, нали така?
— Да.
— Но ако той е толкова умен и така добре организиран, тогава ще може да продължи да убива години наред.
— Някои от тях го правят.
— Тогава как е възможно някой от вас да смята, че имаме избор? Жената, която той преследва сега… Тя е нечия дъщеря или майка, или сестра. Трябва да направим това, което ви предлагам.
— По дяволите! — не издържа Ник. — Мислила ли си как ще реагира Томи? Какво ще каже той, когато споделиш недообмисления си план?
— Всъщност, аз си мислех, че ти може да му кажеш за това. Би могъл да му го обясниш по-добре от мен.
— Не, няма да го направя.
Пит внимателно наблюдаваше Ник.
— Интересно… — тихо отбеляза той.
Ник погрешно изтълкува забележката му и избухна:
— Не е възможно да смяташ, че нейната идея има стойност! Това е налудничаво.
— Не, аз мисля, че твоята реакция е интересна. Вече ти казах какво смятам за участието ти в тази работа, Ник. Ти си прекалено обвързан.
— Да, аз съм в отпуск. Мога да правя каквото си искам.
Пит се усмихна загадъчно, а след това се опита да накара своя агент да мисли логично.
— Лорен е права за едно нещо. Ти трябва да започнеш да мислиш като агент. Отдава ни се златна възможност да заловим този психопат.
Лорен изведнъж разбра, че вече има съюзник.
— Ще говориш ли с брат ми?
— Първо ще трябва да си осигуриш съдействието на Ник.
— Това няма да стане — възнегодува агентът.
Телефонът иззвъня и Лорен потръпна. Сетне се втурна да вдигне слушалката.
— Остави го да звънне три пъти, преди да вдигнеш слушалката — предупреди я Пит.
Тя не разбра защо трябва да изчака, но кимна и продължи към коридора. Срещу стълбището имаше малка ниша. Една старинна масичка от началото на XVIII век едва се побираше вътре. Черен телефон бе поставен върху два телефонни указателя, а до него имаше бележник и писалка.
Ник пристъпи в коридора, щом Лорен вдигна слушалката.
— „Нашата Майка на милосърдието“ — каза тя и посегна към писалката. — С какво мога да ви помогна?
Чу се кискане, а след това момчешки глас попита:
— Хладилникът ви работи ли?
Тя знаеше тази шега и реши да влезе в тон:
— Естествено.
Последва нов изблик на смях, а след това друг глас извика:
— Тогава е най-добре да му плащате заплата.
Лорен ядосано затвори телефона. Ник я наблюдаваше от вратата.
— Някакви хлапета си правят шеги — обясни тя.
Телефонът отново звънна. Докато изчакваше третия сигнал, тя каза на Ник:
— Предполагам, че не трябваше да насърчавам хлапето. Този път ще бъда по-строга.
— „Нашата Майка на милосърдието“. С какво мога да ви помогна?
— Лорен. — Някой произнесе името й с тиха въздишка.
— Да? — плахо изрече тя.
Гласът от другата страна на линията започна да пее някакъв изопачен вариант на „Бъфало Гъл“.
„Зеленооко момиче, няма ли да излезеш да си поиграеш, излез да си поиграеш, излез да си поиграеш. Зеленооко момиче, няма ли да излезеш да си поиграеш…“ Харесва ли ти моята песен, Лорен?
— Кой се обажда? — нервно попита тя и рязко се обърна към Ник.
— Разбивачът на сърца — насмешливо изрече гласът. — Опасявам се, че ще трябва да разбия твоето хубаво малко сърчице. Страх ли те е?
— Не, не ме е страх! — Тя едва овладя гласа си.
Но потрепери, когато чу смеха му. Той спря да се киска така внезапно, както бе започнал и след това прошепна:
— Искаш ли да чуеш една друга песен?
Тя не отговори. Ник се втурна към нея. Лорен дочу някакви звуци, идващи откъм горния етаж и с ъгълчето на окото си зърна Пит да я наблюдава тревожно от трапезарията. Беше като парализирана от тайнствения глас. Така силно стискаше слушалката, че Ник едва я изтръгна от ръката й, за да слуша заедно с нея.
Тогава Лорен се досети, че някой записва телефонния разговор и затова Пит й беше казал да изчака три позвънявания. А може би проследяваха откъде се обажда непознатият. Помисли си, че трябва да накара онзи да говори колкото е възможно повече. Но, о, Боже само от звука на гласа му й се повдигаше.
— И тази песен ли ще бъде толкова глупава, колкото другата, дето току-що изпя? — попита Лорен.
— О, не, не, тази със сигурност ще ти хареса. Тя е толкова чиста и… автентична. Слушай внимателно сега.
