Лорен ровеше в чантичката си, търсейки шнолата си.
— Вече говорихме за това какво ще правим вечер — напомни му тя. — И аз ти казах, че през следващите две седмици за всяка вечер имам някакъв ангажимент.
— Заради сватбата, на която ще ходиш ли?
— Отчасти — отговори тя. — Но освен това обещах на абата да помогна при почистването на мансардата. Той прави пролетно почистване преди честването на стогодишнината.
— Честването също ще се състои на Четвърти юли. Лош синхрон — добави той.
— Сватбата ще е в съботата преди празника — рече тя.
— Това честване на стогодишнината… ще бъде истинска бъркотия. За бога, надявам се дотогава да уредим тази работа. Томи ми каза, че градът ще бъде натъпкан с външни хора, идващи от цялата страна.
Лорен опъна косата си назад и я прикрепи с шнолата, която откри в дъното на чантата си.
— Всъщност ще пристигнат и хора от цяла Европа — рече тя. — Абатство „Успение Богородично“ е основано преди сто години. Дори може да присъства и някой кардинал.
— Страхотно! — промърмори Ник. — Ще бъде кошмар за охраната. Казвам ти, ако не хванем бързо тоя смахнат, ще те отведа оттук, докато приключи честването.
— Но Пит каза да я караме стъпка по стъпка, не помниш ли?
— До първи юли. Тогава заминаваме.
— Нямам намерение да споря с теб, но това означава, че имаме много малко време.
— Освен ако той направи бързо своя ход. Виж какво, много е важно да не се отпускаш. Разбираш ли? Може да е опасно да свалиш гарда.
— Зная, но ще те попитам нещо. Ако аз бях друга… искам да кажа, ако не бях сестрата на твоя най- добър приятел, щеше ли толкова много да се противопоставяш на залагането на капана?
— Искаш да кажеш на това да те използваме като примамка?
— Да.
— Проблемът е, че ти си сестра на моя приятел. Не мога да отделя едното от другото.
Първата реакция на Ник беше да й признае, че пак е щял да се противопостави, защото знае от личен опит как един добре замислен план може да претърпи пълен провал. Но като поразмисли над този въпрос, призна, че това е златна възможност и вероятно не би я пропуснал.
— Ако бяхме непознати, щях да претегля внимателно опасностите и възможността да хванем тоя смахнат, преди отново да извърши убийство. И тогава… Вероятно бих гласувал за залагането на капана.
— Някога бил ли си уплашен?
— Естествено, дявол да го вземе. Виждал съм какво може да се случи. Невинаги хващаме лошите, независимо какво си гледала по телевизията! Понякога престъпниците остават на свобода с години. Например оня кучи син, дето е на първо място в списъка на „най-търсените“ — Емет Хаскел, преди една година избяга от много строго охранявано психиатрично отделение в Мичиган. И все още не сме го заловили.
— Какво е направил?
— Убил е един куп хора. Засега имаме седем трупа, но това са само онези, за които знаем. Възможно е да са повече. Хаскел казал на докторите, че убийствата му носели късмет. Той обичал да залага на конни състезания и винаги ходел на хиподрума в първата събота на всеки месец. Ето защо в първия петък на всеки месец трябвало да убие някого. Няма значение кого — мъж, жена, дете. Но си има пристрастие към жените. Колкото е по-хубава една жена, толкова по-добре… За късмет, нали разбираш.
— Томи ми призна, че… — Лорен се поколеба, преди да продължи: — Не си му казал, че е поверително, иначе той никога не би го споменал пред мен. Но аз го попитах защо се притеснява толкова много за теб и той рече…
Ник знаеше накъде бие тя — случая „Старк“. Беше разказал на Томи за него, надявайки се, че това ще му помогне да го забрави. Но не беше му помогнало, ни най-малко.
— Споменал е, че съм убил жена, нали така?
— Да.
— Направих каквото трябваше.
— Не е необходимо да оправдаваш действията си пред мен, Ник.
— Наистина нямах друг избор. Може би, ако бях подходил малко по-хитро, щях да успея да й сложа белезниците… Но аз напуснах къщата, а това й даде време да вземе детето и да се приготви.
Лорен потръпна:
— Да се подготви за какво?
— За мен. Тя знаеше, че ще се върна и искаше да я наблюдавам как убива момченцето.
Лорен зърна тревогата в очите му.
— Как успяваш да се отървеш от този кошмар? — попита тя. — Блокираш по някакъв начин спомените ли?
— Не, просто се справям с тях.
— Но как го правиш?
Той присви рамене.
— Гледам да съм зает непрекъснато. Не казвай на Ноа, но понякога ми се иска да приличам повече на него. Когато му се наложи, той може просто да изключи спомените.
— И той плаща своята цена, като теб — въздъхна Лорен. — Само че има по-яка защита.
— Да, може би. Но докато зверове от рода на Хаскел и Старк бродят навън, не мога да се отпусна. Искам да ги заловя.
— И винаги ще има още един следващ, нали така? Ник, ти се нуждаеш от нормален живот извън работата.
— Сега ти ми говориш като Пит и това ми прилича на един доста натоварващ лек разговор.
Той вдигна телефонната слушалка в колата, набра един номер и каза:
— На следващата отбивка ще спрем и ще потърсим нещо за ядене. Между другото следите ни твърде отблизо.
Лорен се обърна, за да погледне през задния прозорец на автомобила:
— Синята кола, нали така?
— Не, сивата хонда, която е зад синята.
— От колко време са по петите ни?
— Откакто напуснахме аерогарата. В колата има проследяващо устройство с обсег на действие в радиус от петдесет мили. Щом веднъж влезем в Холи Оукс, Джулс Уесън, шефът, който ръководи операцията, винаги ще ни държи под наблюдение.
— От това няма да имаме голяма полза. Градът е малък и по-често ще се движим пеш.
— Ние също ще носим едно малко симпатично устройство за проследяване. Не съм сигурен в какво ще е монтирано, но вероятно ще е в някоя брошка или гривна.
Всъщност действаше й успокоително да знае, че ФБР я следи, докато се движи из града.
— Сигурна съм, че Джулс Уесън е експедитивен, но все пак ми се иска Пит да беше в Холи Оукс.
— Той нямаше да е много полезен тук. Никога не е бил действащ агент. Джулс Уесън, Ноа и аз му доставяме информация веднага щом я получим. И се надявам Пит да разкрие нещата. Според теб в Суитуотър намира ли се някое свястно заведение, където да хапнем?
— Има закусвалня в центъра на града. Храната там е доста добра.
— Какво ти се яде?
— Един голям, сочен хамбургер с кисели краставички. И огромна порция пържени картофки.
— Звучи ми добре.
Не беше необходимо да му дава указания накъде да кара. Суитуотър можеше да се похвали само с една главна улица, много подходящо наречена Главната, а закусвалнята се намираше точно по средата й.
Лорен се настани в едно сепаре до предния прозорец. Ник седна до нея. Нямаше много място.
— Не искаш ли да седнеш срещу мене? — попита го тя.
— Не — отговори той и посегна да вземе лепкавото ламинирано меню, изправено зад солницата. — Започваме да упражняваме ролята на влюбени гълъбчета.
