който влязоха в аерогарата.
— Държиш се като дете! — укори го Лорен.
Той не отвърна нищо. Тя се обърна да го погледне и забеляза, че лицето му е станало сиво.
— Болен ли си?
Той поклати глава мълчаливо. Тя забеляза как се е вкопчил в страничната облегалка.
— Ник, какво има?
— Нищо.
— Тогава защо не искаш да говориш с мен?
— Ще бъбрим по-късно, след като самолетът се приземи. Освен…
— Освен какво?
— Освен ако не катастрофира и не умрем в едно огнено кълбо.
— Ти се шегуваш.
— Не, не се шегувам.
Тя не можа да повярва — мачото се страхуваше да лети със самолет! Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да повърне. Страхът му беше съвсем реален и колкото и смешно да й се виждаше това, тя прояви съчувствие.
— Ти много, много не обичаш да летиш със самолет, нали?
— Не — отговори той лаконично и се обърна, за да впери отново поглед в люка.
— Искаш ли да държиш ръката ми?
— Това не е смешно, Лорен.
Тя вплете пръстите си в неговите.
— Не те дразнех. Страшно много хора не обичат да летят.
— Истина ли е?
Стискаше я толкова здраво, че тя можеше да усети грубата кожа на ръката му. Имаше ръце на работник, но днес бе облечен като шеф на Уолстрийт. Ето още едно противоречие, помисли си тя, още една страна на неговата личност, която й се виждаше объркваща и очарователна. Томи и Ник изглеждаха толкова различни. Несъмнено бяха избрали противоположни пътища в живота. Брат й се беше посветил на църквата. Той винаги търсеше доброто у хората и целта му бе да спасява души.
А Ник като че ли беше посветил живота си на борбата с демони. Работата му бе потискаща. Лорен не беше сигурна дали наградата за нея си струва цената, която плащаше. Той й се виждаше толкова циничен. Очакваше от хората да са лоши и засега те не бяха го разочаровали.
Изненада се от инстинктивното си желание да го утеши. Наведе се към него и прошепна:
— Почти пристигнахме.
— Не сме пристигнали, докато не се приземим. Ако изобщо това се случи.
— Приземяването не е опасно… — продължи да му говори с майчински тон тя.
— Стига пилотът да знае какво прави, дявол го взел! — издума нервно агентът.
— Сигурна съм, че знае. Пилотите са обучени да приземяват самолети.
— Може би.
— Остават ни само още няколко минути. Вече почти кацнахме.
Той стисна още по-здраво ръката й.
— Откъде знаеш?
— Капитанът току-що каза на стюардесите да седнат.
— Чу ли спускането на колесника? Аз със сигурност не съм, мамка му!
— Чух го.
— Сигурна ли си?
Той си пое дъх и си наложи да се отпусне.
— Знаеш ли, че точно в такъв момент стават инцидентите? Пилотите погрешно преценяват дължината на пистата.
— Да не би някъде да си прочел това?
— Не, сам го открих. Просто нещата се объркват… Човешка грешка, помисли си. Опитват се да приземят повече от сто и петдесет тона метал върху две гумени колелца. Всяко приземяване е истинско чудо!
Тя се постара да запази сериозното си изражение, едва сдържайки усмивката си.
— Разбирам. Значи вярваш, че ако човек е бил създаден да лети, е щял да се роди с крила.
— Нещо такова…
— Ник?
— Какво? — гласът му прозвуча враждебно.
— В професията ти… Не ти ли се случва да стрелят по теб… Не си ли попадал в критични ситуации, когато работата е на живот и смърт? Та ти си агент на ФБР, за бога! А се страхуваш от едно малко пътуване със самолет.
— Ирония на съдбата, нали?
Тя се престори, че не долавя саркастичните нотки в гласа му.
— Мисля, че трябва да говориш с някого за това. Пит би могъл да ти помогне, той е психолог. Със сигурност ще превъзмогнеш тази… тревога.
Не му се искаше да й признае, че фобията му се вижда толкова забавна на Пит, колкото и на нея.
— Може би — рече мрачно Ник и присви рамене.
Тъй като я гледаше, той не усети кога колелата докоснаха земята. Кацането беше гладко и безпроблемно и когато самолетът рулира до бариерата, Ник вече бе възвърнал нормалния цвят на лицето си.
— Не ти ли се иска да паднеш на колене и да целунеш земята? — попита го Лорен.
— Аз съм твърде суров човек, за да си правя шеги с нечии фобии! — възнегодува Ник.
— Не се шегувах.
— Шегуваше се и още как! — тросна се той и излезе на пътеката между седалките. Отвори горното отделение и измъкна чантите им. — В теб наистина има нещо жестоко.
Ник й направи място, за да мине тя пред него.
— Така ли?
— Да. Но това ми харесва.
Лорен се засмя.
Стана доста самонадеян, щом стъпи на земята.
— Винаги съм самонадеян — изперчи се той, побутвайки я към изхода.
Аерогарата беше претъпкана. Докато си проправяха път към зоната за получаване на багаж, Ник забеляза колко много мъже харесват Лорен. Един дори не се опита да прикрие това. Той първо се стъписа, а след това свърна и тръгна след тях. Ник реагира, като прегърна Лорен през раменете и я привлече към себе си.
— Какво правиш?
— Внимавам да не те изгубя — отговори той.
Погледна враждебно онзи зяпач и се усмихна, когато той забърза в обратна посока.
— Носиш прекалено къси поли.
— Не е вярно.
— Тогава носиш прекалено дълги крака.
— Какво ти става?
— Нищо. Продължавай напред.
Докато се провираха през тълпата, той внимателно оглеждаше лицата на околните. Когато стигнаха до ескалатора, трябваше да пусне ръката й. Тя го гледаше намръщено, но за него беше късно да си взема назад думите.
Един агент ги чакаше извън зоната за получаване на багаж. Колата, модел „Експлорър 1999“, беше паркирана в забранено за товарене място. Агентът подаде на Ник натъпкана с книжа папка и ключовете за колата, след което натовари багажа им. Двама мъже от охраната на летището стояха на тротоара, като клатеха глави и мърмореха, че не могат да санкционират неправилно паркираното возило.
Агентът привлече вниманието на Лорен, като отвори голяма черна чанта, която бе пъхната в задния
