— Не е в стила на агентите от ФБР да се туткат — намеси се Беси Джийн. — Затова бях сигурна, че моето писмо се е загубило. Написах второ и когато все още нямаше отговор…
— Тя изпрати писмо на самия директор — обясни Виола.
Беси Джийн ги поведе към всекидневната. Вътре беше прохладно и сумрачно и миришеше на канела и ванилия. Едната от двете сестри беше изпекла нещо вкусно. Беше по-гладен, отколкото си мислеше.
Но вечерята щеше да почака. Трябваше му секунда, за да свикнат очите му с тъмнината, но след това Виола дръпна завесите на предния прозорец и той отново присви очи. Стаята беше отрупана с антики. Точно срещу него се намираше камината. Върху полицата й имаше цяла редица свещи. А над нея — огромна картина с маслени бои, изобразяваща куче със сива козина, седнало върху виненочервена възглавничка. Животното изглеждаше кривогледо.
Беси Джийн заведе Ник и Лорен до дивана във викториански стил, след това махна възглавничката от плетения люлеещ се стол и седна с кръстосани глезени, както я беше учила майка й. Стойката й изглеждаше така вдървена, че Ник едва сдържа усмивката си.
— Извади бележника си, драги — нареди тя.
Но вниманието на агента беше привлечено от безбройните снимки по стените и масите. Обектът в сребърните рамки беше един и същ — кучето, шнауцер, както предположи той, или от някаква смесена порода.
Лорен докосна ръката му, за да привлече вниманието му.
— Беси Джийн и Виола са написали писмо на ФБР, защото имат нужда от помощ за решаването на една мистерия.
— Няма никаква мистерия, скъпа — поправи я Виола. — Ние знаем точно какво се е случило.
Тя седеше в голямо кресло, тапицирано с дамаска на цветя.
— Да, ние знаем какво се е случило — съгласи се Беси Джийн и кимна.
— Защо не му опишеш подробностите, сестричке.
— Той все още не е извадил бележника и писалката си.
Виола стана и отиде в трапезарията, докато Ник потупваше джобовете си, търсейки бележник, макар да знаеше, че няма такъв. Беше останал в колата заедно с папките му.
Сестричката се върна с една розова тетрадка и с розова писалка със стърчащо от единия й край пурпурно птиче перо.
— Можеш да ги използваш — каза му тя.
— Благодаря. Обяснете ми сега за какво става дума.
— Директорът е проявил небрежност и не ти е казал каква е задачата ти — рече Беси Джийн. — Ти си тук, за да разследваш убийство.
Ник ги изгледа смаяно.
Беси Джийн търпеливо повтори, а Виола кимна утвърдително.
— Някой е убил Татко.
— Татко беше домашен любимец — обясни му Лорен и кимна към картината с маслени бои, която се извисяваше над тях.
— Татко беше кръстен на нашия татко, полковника — добави Виола.
Ник положи гигантски усилия, за да не се усмихне.
— Разбирам… — едва отрони той.
— Ние искаме справедливост — заяви твърдо Виола.
Беси Джийн го гледаше намръщено:
— Млади човече, нямам намерение да критикувам… но никога не съм чувала за агент, дето не носи бележник и писалка със себе си. Тоя пистолет на кръста ти зареден ли е?
— Да, госпожо, зареден е.
Беси Джийн остана доволна. По нейно мнение беше важно, че той има пистолет — щом веднъж хванеше виновника, много вероятно бе да му се наложи да го застреля.
— Местните власти разследваха ли случая? — попита Ник.
— Не случая, драги. Това беше убийство — поправи го Виола.
— Веднага повикахме шериф С. 3., но той не направи нищо, за да ни помогне да хванем престъпника — обясни му Беси Джийн.
— Викат му Свински задник, драги — намеси се Виола. — А сега си го запиши.
Ник не можеше да реши кое го влудява повече — домашният любимец на име Татко или милата стара дама, изричаща думите „Свински задник“.
— Защо не ми разкажете какво точно се е случило?
Беси Джийн погледна сестра си с израз на облекчение и започна:
— Ние смятаме, че Татко е бил отровен, но не можем да сме съвършено сигурни. От време на време през деня го извеждахме в предния двор и го държахме вързан на верига за големия дъб, а понякога и във вечерите на бингото го оставяхме там, за да може да подиша свеж въздух.
— Имаме ограда, но Татко можеше да я прескочи, затова го връзвахме с веригата — обясни Виола. — Записваш ли си това, драги?
— Да, госпожо.
— Татко беше в отлично здраве — заяви Беси Джийн.
— Беше само на десет години и в разцвета на силите си — услужливо добави Виола.
— Паничката му с вода беше преобърната — додаде Беси, като се поклащаше напред-назад на люлеещия се стол и си вееше с кърпичката.
— Татко никога не би успял да я обърне, защото тя имаше тежест отдолу!
Беси Джийн кимна утвърдително.
— Така е. Татко беше умен, но не можеше да пъхне носа си под паницата.
— Значи някой е преобърнал паничката! — заключи Виола.
— Ние смятаме, че някой е сложил отрова във водата му и след като бедничкият Татко се е напил, виновникът се е отървал от вещественото доказателство.
— Отървал се е и още как! — извиси глас Виола. — Изхвърлил е отровната вода в моите балсамини. Унищожил е красивите ми цветя. Предния ден бяха разцъфнали в целия си блясък, а на следващия изсъхнали и кафяви! Изглеждаха така, сякаш някой ги е полял с киселина.
Някъде в дъното на къщата нещо иззвъня. Виола с мъка стана от люлеещия се стол.
— Моля да ме извините, ще отида да извадя моите кифлички от фурната. Да ви донеса ли нещо, така и така съм станала?
— Не, благодаря — каза Лорен.
Ник бе зает да пише в бележника, но вдигна поглед:
— Аз бих изпил чаша вода.
— Вечер ние често пием джин с тоник — рече Виола. — Действа много освежително в такива горещини. Искате ли една чаша?
— И водата ще свърши работа — отговори Ник.
— Той е на работа, сестричке. Не може да пие алкохол.
Агентът не й възрази. Довърши бележката, която правеше за себе си, и след това попита:
— Кучето лаеше ли по непознати?
— О, божичко, да! — възкликна развълнувано Беси Джийн. — Той беше един чудесен пазач. Беше много придирчив и не допускаше чужди хора да се приближават до къщата. Лаеше по всеки, който минаваше по улицата, защото се дразнеше.
Темата за кучето несъмнено продължаваше да разстройва Беси Джийн. Докато говореше за него, се люлееше все по-бързо и по-бързо. Ник очакваше да изхвърчи от стола.
— В града има някакви външни хора, работят в абатството. Трима души се нанесоха в къщата на стария Морисън отсреща, държат я под наем — каза тя. — А други двама се настаниха при семейство Никълсън в съседната пресечка.
— Татко не обичаше особено никого от това семейство — обади се Виола от трапезарията.
Тя донесе чаша вода с лед и я постави на масичката за кафе върху салфетка, която измъкна от джоба си.
