нямаше да го моли за помощ.
Реши, че е направила всичко възможно, взе куфарчето си и си тръгна. Веднага щом излезе на тротоара, извади мобилния си телефон и се обади на Софи.
— Говорих с детектив Суини. Този човек е отвратителен!
— И Корди каза същото — рече приятелката й. — Но имаше ли някаква полза от разговора ви? Съобщи ли ти нещо, което да ни помогне?
— Не, а и не мисля, че изобщо е работил по случая. Изобщо не се интересува от бедната Мери Кулидж.
— Ти прочете дневника й, нали?
— Да. Д-р Шийлдс трябва да бъде спрян.
— Нали затова те пратих в участъка.
— Софи, там не се води никакво разследване.
— Говори ли с лейтенант Луис?
— Не — отвърна Регън. — Няма да има полза. Убедих се, че той е по-зле и от Суини, ако това изобщо е възможно.
— Мислех, че не си говорила с него.
— Видях го в действие, крещеше и се пенеше.
— Какво точно ти каза Суини?
Регън тръгна по тротоара, докато преразказваше разговора си с противния детектив.
— Уверявам те, беше пълна загуба на време.
Тя затвори телефона точно когато зави зад ъгъла. Стори й се, че чу някой да вика, и инстинктивно се обърна. Сблъсъкът бе неизбежен.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Алек Бюканън бързаше да стигне до колата си и да се прибере вкъщи, за да се отърве от мръсните дрехи, с които беше облечен. Имаше чувството, че по цялото му тяло лазят буболечки, и единственото, за което си мечтаеше, бе един дълъг горещ душ. Тичаше, когато зави зад ъгъла и едва не събори жената, която стоеше там.
Блъсна се в нея, куфарчето й хвръкна на една страна, а тя полетя на другата. Успя да я хване през кръста и я дръпна точно когато тя щеше да забие главата си в тухлената стена на сградата.
Алек я задържа, докато тя възстанови равновесието си. Мамка му, беше много красива. И миришеше хубаво! Изненадващо беше, че въобще можа да подуши нещо след нощта, прекарана в боклука.
Той вдигна куфарчето и й го подаде, после направи крачка назад.
— Съжалявам.
Тя кимна, за да му покаже, че е чула извинението му, но не успя да проговори. Вгледа се в очите му, опита да се усмихне, после се обърна и закрачи бързо. Поемаше си дълбоко дъх, като се опитваше да не повърне. Мили боже, от вонята, която се излъчваше от него, очите й се насълзиха.
Изведнъж Регън избухна в смях. Когато погледна назад, той още я наблюдаваше. Тя се усмихна, но зави зад ъгъла и отново се разсмя. Мъжът с красивите бели зъби й напомни за едно посещение в зоопарка в детството й. Брат й Ейдън я заведе там, когато тя беше на седем или осем години. Помнеше как влязоха в една голяма сграда от сив камък. Вътре беше пренаселено и миришеше на мухъл, но в края на една дълга пътека видя новия дом на горилата. Той не бе напълно завършен. Имаше две огради с решетки, които разделяха животното от посетителите, а дебелият нечуплив прозрачен плексиглас още не бе поставен. Регън се отскубна от Ейдън и побягна, като си пробиваше път през тълпата, преди някой друг да забележи, че има празно място точно пред клетката. Стигна до първите решетки, преди миризмата да я събори на колене. Вонята бе помитаща и тя започна да се дави. Наложи се Ейдън да я вдигне на ръце и да я изнесе навън на свеж въздух.
Още помнеше ужасната воня, която се носеше от клетката на горилата. Мъжът, в когото се беше блъснала току-що, миришеше много по-зле.
Като се засмя на стария спомен, се почувства в много по-добро настроение. За нещастие, то не трая дълго.
Тъкмо беше излязла от „Нийман Маркъс“ и бързаше по една странична уличка, стиснала в едната си ръка куфарчето и покупката си от магазина и чантата си — в другата, когато един мъж, два пъти по-едър от нея, връхлетя отгоре й. „Какво става с мен? Да не съм станала невидима?“ — помисли си тя. Два пъти за един ден се опитаха да минат през нея.
Този не си направи труда да се извини. Всъщност сякаш нарочно я настъпи. После забърза по улицата, без изобщо да погледне назад. Пръстът на крака, където той бе стоварил тежестта си, я заболя и тя закрачи малко по-бавно към „Дикерсън“. „Денят още не е минал и нещата могат да се подобрят“ — каза си тя. Каква полза от негативни мисли?
Но щом влезе в „Дикерсън“, й стана невъзможно да запази позитивното си мислене. Продавачката, която според табелката с името на сакото й се казваше Патси, стоеше облегната на касата и говореше по телефона. Беше подпряла слушалката с брадичката си и едновременно пилеше един от ноктите си.
Лицето на госпожа Патси бе зачервено — очевидно беше ядосана на нещо. Тя забеляза Регън и нетърпеливо й махна с ръка да изчака, след което продължи разговора си. Жената бе около шейсетте, но бъбреше по телефона като тийнейджърка. Очевидно говореше с някоя приятелка и я осведомяваше за най- новите клюки, които бе научила от друга жена на име Дженифър. Регън не се опитваше да подслушва, но не можеше да не долови поне част от разговора и беше отвратена от хапливите коментари.
Придвижи се до края на стъкления плот, така че да не й се налага да слуша, но след като изчака още няколко минути, грабна шише лосион и тръгна да търси друга каса. Госпожа Патси й извика да почака, затвори телефона и се втурна след нея. После с недоволно изражение й подаде пакета и се отдалечи безмълвно, Регън бе удивена от грубостта й.
Тя почувства истинско облекчение, когато се прибра в хотела и влезе в офиса си. Но денят й не се оправи, прекара остатъка от следобеда, като гасеше пожар след пожар.
Работи до шест часа, после изтича до апартамента си, за да се освежи, и в шест и петнайсет вече бе долу и чакаше Корди на входа. Тя пристигна с такси, което означаваше, че старият форд пак се нуждае от някакъв ремонт. Регън се обади да изкарат колата й и излезе навън да посрещне приятелката си.
— Какво се развали този път? Радиаторът ли?
— Гърнето — отвърна Корди. — Утре ще си купя ново и ще го монтирам в неделя.
Когато докараха автомобила на Регън, пиколото се втурна да й отвори вратата.
— Знам какво си мислиш, Трей — каза Регън, като се настани зад кормилото на петнайсетгодишния си шевролет.
Пиколото се ухили.
— Наистина трябва да се замислиш за нова кола.
— Шегуваш ли се? Тази е в идеално състояние — намеси се Корди.
Когато пристигнаха, Софи не ги чакаше пред входа на сградата, където живееше. Наложи се да въртят по нейната улица три пъти, преди тя да се появи. Регън разказваше на Корди за остатъка от ужасния си ден и как губеше вярата си в човечеството, но щом Софи се качи в колата, млъкна и не пророни и дума, докато шофираше към Лиъм Хаус, намиращ се на около петнайсет километра.
Паркингът до конгресния център беше пълен, така че Регън обиколи, търсейки свободно място за паркиране. Заради сумрака й беше трудно да вижда. Софи й даваше напътствия от задната седалка:
— Там има едно… не, това е пресечка. Няма значение, карай нататък.
— Гледай онзи идиот, който тича по средата на улицата. Да не иска да го убият? — възкликна Корди.
— Трябва пак да започна да тичам — отбеляза Софи. — Ще бягам с теб, Регън, по алеята на университета.
— Вече не ходя там откакто монтираха бягащата пътека в хотела. — каза Регън, — Много по-удобно е.
— И аз щях да тренирам по-често, ако си имах фитнес вкъщи — обади се Корди.
