— Спях в една стая с брат си Дилън и смятах, че ако влязат някакви чудовища, двамата ще можем да ги победим. — Той се усмихна и добави: — По онова време бях доста нахакан.
— По онова време? Та ти и сега си същият перко!
Алек се разсмя:
— Перко? Аз съм от семейство с осем деца и всички сме се перчели в един или друг момент.
— Ти къде се вместваше в картинката?
— Трети по ред. Най-големият е Тео, после Ник, аз, след това Дилън, Майк, две сестри — Джордан и Сидни и бебето Зак. Той още е доста див.
— Обзалагам се, че си причинил доста тревоги на родителите си, когато си бил дете. Късмет е, че си пораснал. Но аз също съм правила някои глупости.
— Това хвалба ли е?
— Бях не по-малко безразсъдна от теб.
Двамата прекараха следващия час, надцаквайки се с неразумните си детски подвизи. Алек спечели с голяма преднина.
— Защо всичките ти истории от детството са свързани с някакви машини? — попита тя.
Той се засмя.
— Не всички, само някои. А защо ти никога не споменаваш родителите си?
— Нали ти обясних, че баща ми е починал, когато съм била съвсем малка, а майка ми никога не си беше у дома. Помня, че й казвах лека нощ по телефона.
— Това е наистина тъжно.
Тя се усмихна горчиво:
— Не е, просто така стояха нещата.
— Но това не е хубава среда за едно малко момиче. Как си успяла да пораснеш нормална?
— Кой казва, че съм нормална?
— Аз. Обзалагам се, че знам всичко за теб. — Алекс сякаш нарочно я дразнеше. — Знам какво харесваш и какво не харесваш.
— Съмнявам се — каза Регън.
— Ти мразиш сьомга, алергична си към ягоди и носът ти потича, когато си близо до рози.
Тя не му се даде:
— Ти пък си пристрастен към кетчупа. Слагаш го на всичко, дори на сандвичите с фъстъчено масло. Мразиш тънките пици и не си алергичен към нищо.
— Мой ред ли е? Добре, ти си амбициозна, но си пълнокръвен либерал в капана на семейство от консерватори. И честна дума, мислиш си, че умееш добре да криеш емоциите си, но не е така. Освен това не вярваш на мъжете и на брака.
Той сякаш докосна болното й място и в отговора й прозвуча известно оправдание:
— Ти си по-амбициозен от мен, мислиш се за либерал, но всъщност си консерватор. Имаш силни, стабилни ценности. Освен това, Алек, аз вярвам на някои мъже.
— А на брака?
— Майка ми се омъжи два пъти и двамата й съпрузи й изневеряваха. Не искам да повтарям нейните грешки и съм се научила, че няма вечна любов.
— Освен ако не се омъжиш за правилния човек.
— Там е номерът, нали? Да разбереш кой е правилният и кой не. Мисля, че е игра на отгатване.
— Не е игра — възрази той. — Но не е и наука.
— Тогава как разбираш кой е подходящият човек за теб?
— Искаш да ти опиша идеалната жена ли?
— Няма идеални жени.
— Разбира се, че има — възрази Алек.
— О! И как изглежда?
Ръцете им над лактите се докосваха, но никой от двамата не се отмести.
— Тя има тъмна коса.
— И после?
— И сини очи. Невероятни сини очи…
Алек се беше навел към нея и тя си помисли, че може да я целуне. Надяваше се да го направи.
— Тя има страхотно тяло.
— Е, разбира се.
— Подиграваш ли се на моята въображаема жена?
— Не — усмихна се тя. — Продължавай. Какво друго? Притежава ли някакви магически сили?
Той се наведе още по-близо до нея.
— Магията ще стане, когато се съберем заедно.
О, боже, той щеше да я целуне. Тя затаи дъх.
— И дълги крака, и прекрасно лице — изреждаше той почти шепнешком.
Пръстите му нежно се спуснаха по бузата й. Тя едва се овладя да остане неподвижна и да не се притисне към милувката му. Но защо не я целуваше, защо се бавеше?
— Тази идеална жена има ли мозък, или липсата му я прави идеална?
— Разбира се, че има. Тя е много интелигентна, с бърз ум е и умее да ме разсмива. Съчетава по чудесен начин уязвимостта и ината. Това, Регън, е моята идеална жена.
Устните му бяха съвсем близо до нейните. Тя затвори очи и зачака.
— Е, трябва да тръгвам — изведнъж каза той.
Регън примигна. Не вярваше на ушите си.
— Трябва… какво? — попита объркано.
— Ще тръгвам — повтори Алек.
Бързо обу маратонките си, завърза ги и прекоси стаята, преди тя да си възвърне способността да мисли.
Регън се изправи, грабна купата с пуканки, за която беше забравила, че е в скута й, и я остави на масичката за кафе.
— Забавляваш се, като ме дразниш, нали? — едва отрони тя.
Той запасваше тениската в дънките си.
— Ти ме улесняваш. — Той отвори вратата и излезе в коридора. — Ела тук, Регън.
От начина, по който я гледаше, тялото й потрепери. Тя отиде покорно до него.
— Искам да чуя как заключваш зад мен.
— О, да, разбира се… — Тя не можеше да събере мислите си.
Алек затвори вратата.
— Лека нощ — промълви Регън.
Можеше да се закълне, че го чу да се смее, докато се отдалечава.
ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Регън се събуди в събота сутринта, поредният сив ден. Толкова много дъжд се бе изсипал през изминалите три седмици, че тя вече имаше чувството, че светът започва да плесенясва. Алергията й също я побъркваше. Кихаше на всеки пет минути още преди да е станала от леглото и когато се поглеждаше в огледалото на банята, правеше недоволна гримаса. Очите й бяха зачервени, сякаш бе препила предната нощ. Тази вечер имаше официален благотворителен бал и тя се надяваше да се излекува, иначе всички щяха да помислят, че е плакала.
Горещият душ й помогна да живне. Трябваше да си сложи капки за очи и да използва инхалатора, след като се облече. Мразеше се, че зависи от толкова лекарства, за да контролира алергията си, но поне това не траеше цяла година. През пролетта беше най-зле, мъчеше се и през есента, но през зимата и лятото живееше спокойно.
Вдигна косата си на опашка и беше готова да тръгва.
Детектив Уинкът беше настоял Алек да си вземе почивен ден. Затова когато излезе от апартамента си и
