слезе в офиса, където смяташе да продължи с разчистването на папките, я придружаваше единият от новите хора, които Ейдън бе наел за охрана. Беше бивш полицай, казваше се Джъстин Шепърд. Уинкът го одобряваше, защото бе наясно с работата. Регън забеляза детектив Уинкът излегнат в един стол с лице към асансьорите. Той стана и намести вратовръзката си, когато тя се приближи. Неугледният му вид й подсказа, че бебето го беше държало буден още една нощ.
— Събота е — каза Регън. — Трябва да сте си у дома.
— Току-що натоварих семейството на един самолет, заминаха на гости при тъщата. Ако си бяха вкъщи, жена ми щеше да ме кара да оправям разни неща, а мен никак не ме бива за това.
Лицето му едва видимо трепна, когато вратата на асансьора се отвори.
— Аз ще поема дежурството за един час — обясни Уинкът. — Полицаят, който трябваше да бъде при вас днес, не успя да дойде. Жена му започнала да ражда. Намерих му заместник, който ще се появи малко по- късно.
Регън беше облечена в спортен екип и Уинкът я огледа от главата до петите с явно неодобрение.
— Мислех, че сме се разбрали — каза той. — Ще ви пуснем довечера в кънтри клуба на бала за болницата, но да бягате навън… Това е просто невъзможно!
„Бедният човек, изглежда така, сякаш се е приготвил да води спор“ — помисли си тя. И осъзна, че ако настоява да тича навън, детективът ще трябва да я придружава. Като прецени в каква форма е и какви мокасини носи, Регън предположи, че той ще издъхне най-много след десет минути.
— Днес изобщо не смятам да излизам. Имаме фитнес зала горе с чисто нова пътечка за бягане, така че ще тренирам там.
Той я погледна облекчен.
— Накъде сте се отправили сега?
— Към офиса ми.
— Всеки уикенд ли работите?
— Всъщност нямам много работа, но тъй като трябва да стоя в хотела, се заех да реорганизирам офиса си. Сега е период, в който не сме особено натоварени. Благотворителните проекти започват през август.
— Много ли сте натоварени тогава?
— Всъщност не. Хенри може да сортира молбите за стипендии и със затворени очи. Веднага щом завърши „Лойола“, той ще поеме моята работа и едновременно ще следва бизнес администрация. Ще наеме някой да му помага, разбира се.
— А какво ще правите вие?
Тя се усмихна:
— Ще се развихря по света. Искам да осъществя нашите програми във всичките ни хотели.
Стигнаха до първия етаж и прекосиха фоайето към другите асансьори. В нишата до тях имаше човек от охраната. Регън му кимна, когато мина край него. После влезе в асансьора, вкара ключа и натисна бутона за третия етаж.
— Мислите ли, че тези допълнителни пазачи са необходими, детектив Уинкът?
— Щом казвате на Бюканън Алек, можете да ме наричате Джон и да си говорим на ти. Със смесени чувства съм към усилената охрана. Но ако тези пазачи не ни се пречкат, нямам нищо против тях.
В коридора беше тихо, вратите на офисите бяха заключени. Още щом влязоха вътре, Уинкът, също като Алек, веднага отиде на канапето и се настани удобно.
Тя грабна поредната купчина папки, хвърли ги на бюрото си и седна. Уинкът беше забелязал дистанционното върху масичката и го взе. Регън видя как го оглежда.
— Най-горното копче — каза тя и отвори първата папка. Той не разбра инструкциите й. — Натисни най- горното копче на дистанционното. Щом подвижният панел започна да се мести, Уинкът подсвирна от изненада.
— Мили боже! Алек знае ли за това
Тя се засмя:
— Да. В началото и той се удиви.
— Нищо чудно, че не е искал да сподели с мен тази подробност. С този телевизор и…
— И какво?
Уинкът поклати глава. Замалко да каже „и теб“, но бързо се поправи:
— И дивана. Толкова е удобен и мек. А този екран — по-голям е от къщата ми.
— Брат ми Спенсър го инсталира преди няколко месеца. Той не може да стои в някоя стая, ако телевизорът не е включен.
— Обзалагам се, че брат ти ще ми допадне.
— Сигурна съм в това. Спенсър е най-непринуденият от братята ми — обясни тя.
— И виси тук, когато е в града?
Тя кимна.
— Общо взето.
— Шумът ще ти пречи ли, докато работиш?
Регън отвърна, че изобщо няма да й пречи, и се взря в екрана на компютъра. Веднага забеляза едно малко правоъгълниче да примигва в ъгъла. Тя ли беше забравила да го изключи? Или някой го беше включил тази сутрин…
Забарабани с пръсти по мишката, докато си мислеше за това. Мелиса, компютърната специалистка, беше казала на Алек, че е изключила Регън от мрежата.
Регън откри в чекмеджето визитката на Мелиса и набра номера й. Не очакваше да е на работа, но искаше да й остави съобщение с молба да й се обади в понеделник.
Жената вдигна на второто позвъняване.
— Не очаквах да работиш в събота! — възкликна Регън.
— Тогава защо се обаждаш?
Враждебният й тон не я смути.
— Мислех да ти оставя съобщение. Но тъй като вече си на телефона, имаш ли малко време да отговориш на няколко въпроса?
— Какви въпроси?
— Компютърни.
— Давай! — Заговори доста нахакано, като разбра, че е в свои води. — Знам всичко за компютрите.
— И аз така чух. Детектив Бюканън ми каза, че си открила, че имейлите ми отиват до други компютри в хотела.
— Точно така — рече тя. — Отиваха до компютъра на асистента ти и до един компютър в офиса на брат ти. Искаш ли да определя точното местоположение?
— Не, не е необходимо. Почти сигурна съм, че имейлите ми са отивали при асистентката на брат ми Ейдън.
— Добре, какво искаш сега?
— Тази сутрин, като влязох, забелязах, че компютърът ми е включен.
— И мислиш, че е възможно пак да са те закачили за мрежата?
— Да.
— Това се проверява лесно. Тоест на мен ми е лесно — поясни Мелиса. — В момента на клавиатурата ли си?
— Да.
— Тогава да започваме — каза тя нетърпеливо.
— През следващите пет минути компютържийката излайваше нарежданията си едно след друго. Регън няколко пъти я помоли да говори по-бавно, но в крайна сметка откри връзката, която показваше, че някой друг е получавал копия от личните и служебните й имейли.
След още няколко команди Регън знаеше точно къде отиват имейлите й и прекрати тази връзка.
— Разкарахме подслушвача! — изломоти доволно Мелиса. — Сега ще ти диктувам какво да направиш, така че никой повече да не може да се промъкне.
