Тя отново започна да изрежда командите си, а Регън си измисли нова парола и я въведе.
— Добре, свършихме. Ако забравиш паролата, обади ми се и аз ще ти кажа каква е. Нека и Хенри да я запомни наизуст.
Регън й благодари за помощта.
— Ако някога решиш да си смениш работата, обади ми се. Със сигурност ще те вземем в „Хамилтън“.
— Казваш го само от любезност!
— Съвсем сериозно говоря.
— А ще ме пращат ли в командировки до другите хотели от веригата, например в Лондон или в Мелбърн?
— Да.
— Заплатата добра ли е?
— Определено.
— Ще видим — каза Мелиса и рязко затвори телефона. Грубото прекъсване на разговора бе и стряскащо, и смешно. Регън не беше сигурна какво значи „ще видим“, но се надяваше програмистката да обмисли сериозно тази възможност. Тя щеше да бъде много ценна за компанията. Регън беше сигурна в това, а и я харесваше. В държането й нямаше нищо изкуствено, бе много освежаващо да се говори с такъв прям човек без скрити помисли.
Докато Регън работеше на компютъра си, стоеше обърната с гръб към вратата, но когато се извърна, видя Алек на две крачки от бюрото. Не беше издал никакъв звук при влизането си в офиса и тя нямаше представа колко време я беше наблюдавал.
Изпита прилив на радост и мислено се помоли реакцията й да не се изпише на лицето.
Беше облечен така, сякаш се кани да сменя маслото на колата си. Сивата му блуза беше виждала и по- добри дни.
Но иначе изглеждаше удивително… просто перфектно. Разбира се, тя можеше да му намери някакъв недостатък. „Добре — помисли си Регън — дрехите му са мърляви, а това не е хубаво. Съсредоточи се върху недостатъците!“ — заповяда си тя. Беше ли си направил труда да се среше? Според нея не. „Ето — рече си тя, — още един недостатък!“ Боже, тя сериозно ли мислеше всичко това? Колкото и немарлив да беше, той изглеждаше великолепно, имаше секси излъчване.
— Ти пък какво правиш тук? — извика Уинкът.
Алек не отмести поглед от очите на Регън, докато отговаряше:
— Просто проверявах. Стори ми се, че спеше, когато влязох.
— Виж, аз съм на пост. Чух те и те видях.
— Да, няма начин да ти убегна.
— Чух те. А ти какво проверяваше?
Регън първа отмести погледа си. Тя се облегна на стола си и се взря в Уинкът, който наистина изглеждаше полузаспал. Имаше унесеното изражение на човек, който дреме пред спортния канал.
— Защо си тук, Алек? — попита тя.
— Бях в квартала.
— Ти живееш в квартала, Бюканън — отбеляза Уинкът, без да отделя поглед от телевизора.
— Да де, просто се чудех дали не е станало нещо.
Тя поклати глава:
— Довършвам си някои неща.
— Мислех, че днес ще си събираш багажа — намеси се Уинкът. Той изключи звука на телевизора и се изправи. — Не разбирам защо възприемаш това като наказание. Имам чувството, че съм умрял и съм попаднал в рая. Дори само туй, че мога да си поръчам румсървис и да гледам телевизия, без децата да лазят отгоре ми… Боже, това е рай!
— Да си с мен, е наказание? — възкликна тя. Не прозвуча като обидена, просто бе любопитна.
— Луис ми възложи тази задача като наказание — рече Алек. — Той мислеше, че ще ми е адски неприятно.
— Така ли е наистина? — хитро се усмихна Регън.
— А ти как мислиш?
Той не я изчака да измисли някой остроумен отговор, а се обърна към Уинкът:
— Ще ми обясниш ли защо водещият разследването е поел дежурство като бодигард?
— Тук съм само докато дойде заместникът.
— Кой е дежурен довечера?
— Лайл ще я придружи на онова официално нещо, на което тя трябва да присъства. Сигурно в момента е отишъл да си търси смокинг под наем.
— Обади му се и му кажи, че се е спасил. Аз ще я заведа.
— Че се е спасил? — повтори Регън. Не знаеше дали да се чувства обидена или развеселена.
Алек не й обърна внимание и продължи да се мръщи на Уинкът, защото той още не беше извадил телефона си, за да се обади на Брадшоу.
— Звънни му — настоя той.
— Защо?
— Нали ти казах, ще я заведа.
— А аз пък питам защо ти ще я водиш.
Алек вече го гледаше навъсено. Той знаеше, че Уинкът нарочно го предизвиква, и като съдеше по глупавата му усмивка, това много го забавляваше. Внезапно му се прииска да му забие един.
— Защото казах, че аз ще я заведа и толкова! Имам смокинг в гардероба си.
— Но Лайл очаква с нетърпение бала.
— Има си хас! — изсъска Алек. — И двамата знаем, че Брадшоу е… — Той млъкна с усилие.
— Какъв е? — Уинкът се протегна небрежно, докато Алек тръгна към него.
— Слушай, Джон — каза му тихо, така че Регън да не го чуе. — Стига си ми се пречкал!
— Доколкото си спомням, аз ръководя това разследване.
— Точно така. Сега върви някъде и разследвай. Аз отговарям за охраната й и знаеш какво означава това, нали?
— Да бе, знам — многозначително се ухили Уинкът. — Ти ще я пазиш.
— Обади се!
От озадаченото изражение на Регън, Алек разбра, че тя е чула всяка дума от разговора им, но най- вероятно не бе разбрала нищо. Тя вероятно си мислеше, че той е превъртял, и може би наистина беше така. Ала в момента не му пукаше. Нямаше да допусне никой да се приближи до нея, особено Лайл Брадшоу, който сваляше всяка срещната жена.
— Регън, в колко часа искаш да тръгнеш? — попита я строго.
— Бих искала да пристигна там малко по-рано.
— Добре, в колко часа да чакам пред вратата ти?
— В седем и половина.
Двамата мъже се изнесоха в предния офис.
— Вече работите ли по някакви следи? — попита Алек.
— Проверихме почти всички, свързани с Регън, и проучихме Шийлдс и хората му. Не смятам, че той има нещо общо. Шийлдс е под засилена охрана, казаха ми, че е уплашен до смърт.
— И никой друг ли не изглежда замесен?
— Засега. В момента проверяваме Питър Морис. Нали се сещаш, онзи, на когото Регън отказала субсидия. Не сме открили нищо и за него досега.
— А някакви бивши служители? Може би някой е бил уволнен и се опитва да си върне.
— Алек, представям си колко ти е тежко, че не работиш по случая, и ще ти се обадя веднага, щом открием нещо.
— Ще проверявате ли служителите?
— Да. Ейдън ще ни осигури пълния им списък.
Двамата детективи си говориха още десет минути. Регън се обаждаше по телефона, но я бяха поставили
