— И не искаш да се тревожиш за мен. Държиш на сляпото подчинение. — Точно така.
— Две глави мислят по-добре от една.
— Ти колко време си се обучавала да оцеляваш в кризисни ситуации?
Добър въпрос.
— Не съм, но въпреки това мога да помогна.
— Да бе, сигурно.
— Остави това отношение, Джон-Пол. Мога да помогна. Имам няколко идеи.
— Не се и съмнявам.
— Какво значи това?
— Няма значение.
Тя започваше да се изнервя. От всички хора на света бе попаднала на най-отвратителния.
— Мислиш, че си ме преценил и разбрал напълно, така ли?
— Общо взето — отвърна той.
Ейвъри се съсредоточи върху пътя. За щастие Дивакът нямаше други саркастични забележки. Само се мръщеше демонстративно.
Стори й се, че чу нещо, бързо отвори прозореца си и се напрегна, за да чуе по-добре.
— Чу ли това?
Джон-Пол изключи вентилатора в колата, свали прозореца си и кимна. Звукът на течаща вода бе слаб, но се чуваше.
— Щом сме близо до река, значи сме по-далече, отколкото си мислех. Може да е приток на реката, която е отбелязана на картата. Звучи като водопад.
Стигнаха до още един кръстопът. Оттук бяха минали повече коли. На едно дърво имаше табела: Последен шанс да напазарувате в магазин. Бира. Лодки под наем — Под табелата имаше стрелка, сочеща на запад.
Пътят зави надолу. Попаднаха на дълбок коловоз и колата се залюля.
— Магазинът би трябвало да е зад завоя — каза Джон-Пол, като пресече пътя, за да минат напряко през дърветата, и започна да се катери по склона от другата му страна. Имаше място точно, колкото да завие кола. Доволен, че са се скрили от пътя, Джон-Пол спря и изгаси двигателя.
— Колко време ни е останало?
— Дванайсет минути. Мислиш, че това е мястото ли?
— Това трябва да е. Изпъква, не мислиш ли?
Беше прав. Моля те, Господи, нека да е прав! Ейвъри различи през дърветата очертанията на малка постройка. Беше на брега на реката и явно бе място, където тези, които се спускаха по реката с лодки, спираха, за да си напазаруват.
Джон-Пол разкопча предпазния си колан, бръкна под седалката и извади един „Зиг Зауер“. Когато Ейвъри видя пистолета, устата й се отвори.
— Оставям ти ключовете — каза той, без да обърне внимание на реакцията й. — Ако чуеш изстрели, веднага се махни оттук. Чу ли ме?
Нямаше намерение да го остави сам, но прецени, че той ще започне да спори, ако му кажеше истината, така че просто кимна.
— Зареден ли е? — попита тя, когато Джон-Пол отвори вратата.
— Разбира се.
Глупав въпрос, каза си Ейвъри.
— Внимавай.
Тя се премести зад волана.
— Подай ми часовника.
— Ще го вземеш ли? — попита тя.
— Мислиш, че ще го оставя тук при теб, та Мънк да знае точно къде се намираш? Дай ми го.
— Какво ще правиш?
— Ще отида на лов.
Четиринадесета глава
Времето бе изтекло. Точно когато Джон-Пол отвори вратата на колата, Ейвъри бе решила да тръгне да го търси. Изобщо не го бе чула да се приближава.
— Мънк не е наоколо. Може да е на път за тук, но сега го няма.
— С колата ли ще отидем или пеша?
— С колата.
Ейвъри се върна на мястото до шофьора, като удари коляното си в таблото. Джон-Пол се намести зад волана и запали двигателя.
— Откъде знаеш, че не се крие зад някое дърво или храст наоколо?
— Защото огледах. Няма никакви следи от него.
— И ако имаше, щеше да ги забележиш?
— Разбира се.
Самоувереността му й подейства успокоително.
— Добре тогава.
— Зад магазина има един фургон, на около трийсет метра на юг, и до него има стар очукан камион. Във фургона няма никой.
— Ти влезе ли?
Той не отговори.
— В магазина има мъж и жена. Жената е в офиса отзад и говори по телефона, а мъжът е отпред, на касата. Постоянно поглежда през прозореца, сякаш очаква някого. Докато бях там, потегли един камион, доставящ мляко, а друг мъж разтоварваше каси с бира. Вътре имаше трима-четирима клиенти.
Подкара по пътя и продължи надолу по склона. Пистолетът беше в скута му.
— Виждаш ли мъжа, който ни гледа? Стои вдясно от вратата.
Проследиха с поглед едно младо семейство, което излезе от магазина с двете си малки момчета, и после видяха мъжа в магазина да затръшва вратата.
— Какво става? — измърмори Джон-Пол, когато видя, че онзи обръща табелата на вратата. — Затворено, как ли пък не!
Паркира отстрани до магазина, за да предпази Ейвъри, докато тя слиза от колата. Изгаси двигателя, пусна ключовете в джоба на дънките си и заобиколи колата тичешком, като в същото време пъхна пистолета отзад на кръста си.
Чуха гърмяща рап-музика и една кола спря на паркинга. Джон-Пол отиде до ъгъла на магазина и погледна отпред. Четирима младежи, които едва ли имаха двайсет, слязоха от колата и се скупчиха пред вратата. Смееха се и пиеха бира. Върху покрива на колата им имаше два каяка.
Джон-Пол направи на Ейвъри знак да не мърда от мястото си, върна се назад и каза:
— Ще проверя още веднъж отзад.
Мъжът го гледаше през прозореца и за да го заблуди, той тръгна към гората, после заобиколи, прескочи парапета при задната врата на магазина и надникна вътре. Жената седеше на бюрото и продължаваше да говори по телефона.
Въпреки че беше много млада, тя му напомни за лелките от старите филми, които гледаше по телевизията като дете. Облечена с мръсен гащеризон и избеляла карирана риза с навити ръкави, тя изреждаше някакви цифри в слушалката и прелистваше един каталог за доставки. Не забеляза, че Джон- Пол я наблюдава. Той отстъпи назад, когато вратата на стаята се отвори. Мъжът надникна вътре и задържа вратата с ръка, за да не се блъсне.
— Кристъл, имаме проблем — започна той със силен южняшки акцент. — Отпред има две коли. От едната слязоха четирима пияни. Сигурно са спрели да се запасят с още бира, но повече се тревожа заради момичето в другата кола. Всеки момент ще цъфне на вратата. Май ме забеляза как я зяпам през прозореца, защото колата е спряна отстрани на сградата. Мислиш ли, че е тя?
