— О, да бе! — Той се усмихна въпреки лошото си настроение. Може би наистина не я плашеше. Интересно, помисли си той. И необичайно. — Мислиш ли, че двамата са заедно? Мънк и жената, която ми се обади?
— Не знам. Ако изчезналите жени са още живи и ако той ги е завързал или скрил на някое съвсем изолирано място, тогава може да е с нея. Той има доста работа. Ако жените са още живи.
— Той трябва да ги наглежда. А и нас да следи.
— Не мисля, че ни следи.
— Но въпреки това знае къде се намираме, нали?
Той почти се усмихна.
— Как? — Вече знаеше отговора, но бе любопитен да види дали тя се е досетила.
— В часовника има някакво устройство.
— Да — съгласи се Джон-Пол. — Той знае точно къде се намираме.
Тя потрепери. Убиецът следеше движението им.
— Не трябва ли да се отървем от това?
— Не, по-добре да не го правим. Мисля, че трябва да се възползваме от него. Нека изчакаме и да видим какво ще стане, като наближим червеното кръстче.
Ейвъри взе часовника и го огледа внимателно.
— Няма никакви драскотини, които да показват, че някой го е отварял.
— Мънк е професионалист. Той не би оставил следи.
— Значи е добре запознат с предавателите? Познава технологията?
— Да, точно така.
— Откъде знаеш толкова много за него?
— Прочетох досието му.
— Досието му във ФБР? — попита тя невярващо. — Ако не работиш в Бюрото, това е незаконно.
— Сигурен съм, че е така.
— Джон-Пол, може да си навлечеш сериозни неприятности.
Прозвуча му загрижена за него. Беше пълна с изненади. Що за птица е в крайна сметка? Ако не внимаваше, Джон-Пол щеше да започне да я харесва.
— Имам връзки, които ще ми уредят гаранцията.
— Като зет ти ли?
— Откъде знаеш за Тео?
— Когато приятелката ми изтегли досието ти, ми каза.
— Полезно е да имаш роднина, който работи в министерство на правосъдието.
— Не харесваш ли зет си?
Какъв странен въпрос.
— Разбира се, че го харесвам. Сестра ми го обича и са щастливи заедно. Защо ме питаш изобщо?
— Защото каза почти през зъби „министерство на правосъдието“.
Той се усмихна. Наблюдателна беше.
— Не съм говорил през зъби.
Тя реши да не спори с него.
— Мислиш ли, че жената, която ми се обади, е наела Мънк?
— Възможно е, но не ми се вярва. От това, което ми каза за нея, излиза, че той й позволява да участва. По-скоро му е нещо като партньор. Което е адски необичайно. Досега Мънк никога не е разигравал игри. Защо е тази история сега?
— Не знам.
— Може да извадим късмет, ако жената взема някои решения. Може би не е такава перфекционистка като него.
— Тя познава Кери и мен.
— Защо мислиш така?
— С такова впечатление останах от начина, по който говореше. Изрече името на Кери с подигравателен тон. Определено не я харесва.
— Това е ясно.
— Което означава, че е общувала с нея.
— Ами ти?
— Нарече ме глупава. Трябва да приема, че не харесва и мен — каза Ейвъри сухо.
— Без майтап!
— Може Скарет да й е разказал за нас. Но от начина, по който говореше… прозвуча ми като нещо лично между нас и нея.
Ейвъри пак взе часовника и после внимателно го сложи в поставката за чаши. Почти си представи червената лампичка вътре, пулсираща като човешко сърце. От този образ я побиха тръпки.
Джон-Пол бе добър шофьор. Ейвъри реши да остави на него притесненията, че може да заседнат в калта или да спукат гума на някой остър камък. Затвори очи, облегна се назад и остави мислите й да се прехвърлят от една възможност на друга. Какво пропускаше? Имаше чувството, че някъде в дъното на съзнанието си знае отговора на този побъркан пъзел, но не можеше да достигне до него.
— Колко време остава? — Веднага щом тя му каза, Джон-Пол продължи: — Не знам на какво ще попаднем, така че слушай. Ще правиш точно това, което ти кажа. Ако ти кажа да залегнеш, не спори. Просто го направи. Щом открия къде е мястото, ще се опитам да го подмина по някакъв начин и да го заобиколя. Ти ще останеш в колата.
— Трябва да се покажа.
— Не, не трябва.
— Луд ли си? Разбира се, че трябва — настоя тя. — Жената каза, че ще убие Кери и другите жени, ако закъснеем. Ако не си покажа лицето…
— Жената даде ли ти някакво доказателство, че те са още живи? Ти поиска ли такова?
— Не. Трябваше да го направя, но пропуснах. Разговорът беше кратък и тя не ми позволи да задам никакви въпроси.
— Тогава трябваше да й кажеш „не“.
— Да й кажа, че няма да играя играта й?
— Да. Аз бих постъпил точно така.
Тя поклати глава.
— Не ти вярвам. Но съжалявам, че не поисках доказателство. Трябваше.
— Трябваше, можеше… сега е твърде късно. Предполагам, че вероятността да попаднем на капан е около деветдесет процента, така че искам…
Тя не го остави да довърши.
— Казах ти, че нямам избор. Трябва да се появя. Надявам се да измисля начин да успокоя онази луда жена.
— Да успокоиш луда жена? Това не е ли противоречие?
— Недей да се правиш на много…
Той повдигна веждата си.
— На много умен? Това ли щеше да кажеш?
— Не.
— Тогава какво? — предизвика я той.
Тя премина в защитна позиция.
— Виж, ако искаш да залагаш капан, нямам нищо против. Просто ме закарай до червеното кръстче и после можеш да изчезваш.
— Няма да залагам капан.
— Добре тогава — добави тя, раздразнена, че в гласа й е прозвучало такова облекчение. — Знам, че има вероятност Мънк вече да е изкопал гробовете ни, но ако мислиш, че ще се крия в гората и ще се моля за чудо, се лъжеш жестоко.
— Опитвам се да кажа, че ако имам късмет, може да го забележа и дори да се приближа.
