Тя не искаше да извиква тези спомени в главата си, от тях раните отново щяха да се възпалят.
— Ще ти обясня по-късно — каза тя, печелейки време.
— Какво е направил той? — повтори спокойно Джон-Пол.
Тя обърна глава и се втренчи в прозореца.
— Уби баба ми — отвърна тя. Погледна тревожно часовника си. — Остават ни двайсет и три минути да стигнем до бог знае къде. Какво трябва да търсим?
Той разбра, че тя се опитва да го накара да се съсредоточи върху неотложния проблем, за да не й задава повече въпроси. В крайна сметка щеше да му разкаже това, което той искаше да научи, но реши да не я притиска сега за неприятните подробности. Както бе казала Ейвъри, оставаха им само двайсет и три минути.
— Търсим нещо, което изглежда не на място.
Продължаваха да се изкачват все по-високо в планината по виещия се черен път. Ейвъри бе загубила чувство за посоката, но за щастие Джон-Пол още се ориентираше.
Слънчевата светлина отново се прокрадваше на снопове през клоните на дърветата и гората не бе така гъста. Ейвъри предположи, че се приближават към някаква пооткрита местност или връх. Дали нямаше да се превърнат в лесни мишени?
— Скоро ще ни потече кръв от носа, ако продължаваме да се изкачваме. Студено ли ти е? — попита тя.
— Не.
Знаеше, че на нея й е студено. Беше забелязал как преди минута разтриваше ръцете си. Протегна се и включи отоплението в колата. Ейвъри веднага намести решетките на отворите, така че топлият въздух да духа към ръцете й.
— Какво ли е искала да каже?
— Кога?
— Когато каза „бум“. Все си представям жените, завързани към столове с експлозиви.
— Може би. Или са вътре в нещо, което е опасано с жици и експлозиви — предположи той.
— Наоколо има пещери и стари мини, нали?
— Да. Стотици.
Тя отново погледна часовника.
— Двайсет и една минути.
— Следя времето — сопна се той.
— Не можеш ли да караш по-бързо?
— Искаш ли ти да караш?
— Не — смотолеви тя. Осъзна, че се поддава на отчаянието и страха си. — Извинявай, не исках да те критикувам. Знам, че правиш всичко възможно.
Хрумна й, че не знае почти нищо за мъжа, с когото бе потеглила с такава готовност. Не, това не беше съвсем вярно. Знаеше достатъчно, за да се довери на способностите му. Беше ги доказал с факта, че е служил в армията. Ейвъри се надяваше, че той все не е загубил уменията, които бе усвоил в онези дни.
Реши все пак да провери.
— Беше ли добър в това, което правеше, преди да напуснеш предишната си работа?
Въпросът й го слиса.
— За какво говориш?
— Бил си в армията.
Той я изгледа строго.
— Откъде знаеш?
— Накарах една приятелка да те провери в компютъра там, където работи.
Тя зачака реакцията му. Беше готова да му обясни защо го е проучвала, ако той попита. Но той не го направи. Всъщност известно време не каза нищо.
— Кога успя?
— Да те проверя? Докато бях в кабинета на управителя. Ти беше отишъл да го търсиш.
— Проверила си миналото ми. — Изглежда му беше трудно да повярва на това.
— Да.
Погледът, който й хвърли, можеше да изгори лицето й.
— Къде работи тази твоя приятелка?
— В Куонтико4.
Охо. Той не прие никак добре тази новина.
— По дяво… — започна той.
— Бил си във Военноморските сили — прекъсна го бързо тя.
Видя как си пое дъх и разбра, че той се опитва да овладее нервите си. О, да, беше ядосан, вратът му бе почервенял. Но това не я интересуваше. Беше направила каквото трябва и той трябваше да приеме този факт.
Мускулите на челюстта му се напрегнаха. Боже, колко бе привлекателен. Тази мисъл се появи неочаквано в главата й. Хей, Ейвъри, я се вземи в ръце. Тя не знаеше нищо за него. Можеше спокойно този мъж да плаща издръжка на осемте си бивши жени. Но веднага отхвърли асоциацията с Хенри VIII5. Не бе възможно в Съединените щати да има осем жени, готови да се омъжат за него. В никакъв случай.
— Бил си във Военноморските сили — повтори тя.
— И?
Тя трябваше пак да се подпре на таблото, защото той рязко зави, за да избегне дънера на едно дърво. Имаше дълбоки коловози в засъхналата кал, образувани от други коли или камиони, дръзнали да минат по този път, но той бе толкова изолиран, толкова… безлюден, че Ейвъри започна да се плаши. Почувства се напълно безпомощна. Тя бе момиче от големия град и заспиваше на шума от колите и полицейските сирени. Тишината сега й се струваше почти оглушителна.
Рояци мушици се разпръсваха, преди да се размажат върху предното стъкло. Ейвъри взе часовника и пак погледна колко време им остава. Седемнайсет минути.
Джон-Пол постоянно хвърляше погледи към нея. Тя си помисли, че той очаква да довърши темата, която бе подхванала.
— Зарадвах се, като научих това — каза тя.
— Защо?
— Значи си обучен да влизаш в ръкопашен бой, а това може да ни е от полза. — Той не реагира на този коментар. — Освен това открих, че си участвал в тайни…
Той не я остави да довърши.
— Виж, знам какво съм правил. Няма нужда да се задълбаваш.
По дяволите. Надяваше се той да довърши изречението й и да й каже това, което не бе успяла да разбере. Дали бе участвал в специални операции или в тайни мисии? И какви точно бойни умения имаше?
Тя погледна картата, докато се опитваше да събере кураж да попита. Нямаше как да научи, ако не зададеше въпроса си.
— И какво точно си правил?
— Не знаеш ли?
— Досието ти е засекретено.
— Има си хас!
Ето го пак подигравателния тон в гласа му.
— Учил ли те е някой как да се държиш отвратително, или това ти е вроден талант? Много си зле с общуването.
— Ейвъри, остави тази тема.
— Не ме е страх от теб.
Той присви очи и отново я погледна.
— Напротив, плаша те.
