— Той изигра всички ни — опита да я успокои Сара. Каза ли на племенницата си името на къщата?
— Да. Не знам дали тя е чула съобщението, защото може вече да е била тръгнала за летището. Ами ако той я е очаквал там? — Гласът й се загуби и тя изхлипа.
Сара се протегна през масата и потупа ръката на Кери.
— Ако я беше чакал на летището, щеше да я докара тук. Може би това чакат — добави тя. — Може би затова не са…
— Не са какво? — попита Ан.
— Не са ни убили — заяви безцеремонно Сара.
— Но ти каза, че са ни оставили храна в шкафовете и фризера, значи очевидно искат да останем живи още известно време — възрази Ан.
Сара не се съгласи.
— Храната… точно това е тревожното. Не ти ли се струва по-плашещо, че не са изпразнили шкафовете?
Кери не бе възприела това по този начин, но сега се съгласи със Сара.
— Според мен това означава, че скоро ще взривят къщата. Няма да ни оставят тук, докато всичката храна свърши. Не са спрели и водата — изтъкна тя. — Трябва да се измъкнем оттук. — Тя зарови лице в дланите си и прошепна. — Трябва да открия Ейвъри. Ако онова чудовище я…
— Сега се концентрирай върху това, че трябва да намерим начин да излезем от къщата, Кери. Така ще помогнеш на племенницата си.
Ан се изпъна на стола си и кимна.
— Стига и двете да признаете, че съм невинна, ще ви помогна и няма да направя нищо глупаво, като например да отворя някоя врата. Обещавам, но вие трябва да го изречете.
Кери вдигна глава.
— Какво да изречем?
Ан изпъна гърба си.
— Че съм невинна.
Тя, разбира се, намекваше, че Сара и Кери са виновни. Поведението й на света вода ненапита бе вбесяващо, но Кери зърна кимването на Сара и реши да не се кара с Ан, защото се нуждаеха от помощта й.
— Да, невинна си — каза тя.
След като и Сара го потвърди, Ан се обърна към Кери.
— Ти трябва да опиташ да се сдобриш със сестра си и да поправиш злото, което си й причинила.
О, колко мразеше тази жена! Кери прехапа езика си, докато Ан продължаваше с проповедта си.
— Семейството е най-важното нещо. Наскоро научих тази истина. Да можеш да се опреш на някого… като съпруга ми в трудни времена… това е много важно. Аз съм голяма късметлийка — продължи тя. — Съпругът ми ме обожава.
Тя се обърна към Сара въодушевено.
— Той ще се обади, че съм изчезнала. Обажда ми се абсолютно всеки ден. Никога не пропуска. Казах му да не звъни, докато съм в хотела, защото ще си правя разни процедури и ще му бъде трудно да ме улучи в стаята, но той не искаше и да чуе. Каза, че не може да заспи вечер, ако не е говорил с мен. Не разбирате ли? Ако можем да изчакаме, скоро мъжът ми ще изпрати цялата полиция на Колорадо да ме търси.
— Не можем да чакаме — възрази Кери.
Сара поклати глава в упрек, че Кери е изпуснала нервите си.
— Изглежда, имаш чудесен брак, Ан.
— Така е. Ние сме невероятно щастливи. — В гласа й се долови нотка на оправдание. — Той ще ме търси.
— Да, сигурна съм в това — каза Сара спокойно. — Но може би нямаме време да чакаме полицията да ни открие. Колорадо е голям щат.
Ан кимна.
— Да, права си. Трябва сами да си помогнем. Добре — каза тя и развърза дясната си ръка. — Какво мога да направя? Не знам дали ще ви бъда от полза, защото още се възстановявам от продължителна болест и не съм си възвърнала силите. Обаче съм отлична готвачка. Мога да приготвя нещо за хапване.
— Това ще бъде чудесно — каза Сара. — Благодаря ти, Ан.
Кери не бе толкова доверчива. Може би Ан се бе вразумила. Но може просто да се опитваше да ги изиграе. Залогът бе твърде висок, за да й се доверят. Кери реши, че или тя, или Сара трябва да наглеждат Ан постоянно.
— Някой да е гладен? — попита Ан, като се изправи.
— Аз — обади се Сара.
Ан не използва възможността да направи саркастична забележка за теглото на Сара. Всъщност се извини за това, което беше казала по-рано, и определено звучеше искрено.
— Изобщо не трябваше да те наричам тлъста свиня. Бях ужасно разстроена, но това не е извинение, че нараних чувствата ти.
— Сара, защо не останеш тук да правиш компания на Ан, докато претърся къщата още веднъж — предложи Кери. — Ще започна от тавана и ще продължа надолу. Сигурно съм пропуснала нещо.
В действителност започваше да чувства известен оптимизъм, докато тичаше нагоре по стъпалата. Бързо се облече в скъпия анцуг и методично се зае да проверява всеки прозорец и врата. Високо в ъгъла на спалнята й имаше едно миниатюрно прозорче. Отне й дълго време да премести бюрото до онази стена и после се качи върху него, но пак не бе достатъчно висока. Изтича долу да вземе един от столовете в трапезарията. Забеляза, че Сара стои права върху един стол пред двойния прозорец на дневната и пише с червило „помощ“ върху стъклото.
Кери я спря.
— Ако Мънк, или както там се казва негодникът, е поставил детонатор отвън… — Не се наложи да довърши мисълта си.
— Къщата ще избухне, когато помощта пристигне.
— Възможно е — каза Кери, като взе стола и тръгна обратно към горния етаж.
— Ще го махна — каза Сара. Тя слезе от стола и отиде за кърпа, с която да изтрие буквите, които бе написала току-що.
— Ами ако опитаме да срежем стъклото? — попита Ан, докато Кери се изкачваше по витата стълба.
Ръката я заболя от усилието да вдигне стола върху бюрото. Стана чак на третия опит и ужасно се задъха, защото отдавна не бе спортувала. Докато се опитваше да се качи върху него, падна, но за щастие се приземи върху леглото. Подпря стола на стената и опита отново. Когато най-после успя да стигне прозорчето, очите й се напълниха със сълзи. Кучият син бе сложил детонатор и тук.
Нямаше да се откаже, колкото и безнадеждна да изглеждаше ситуацията. Дали пък предложението на Ан нямаше да проработи? Може би ще можеха да срежат стъклото, без да докосват жиците. Изтри сълзите от очите си и внимателно започна да стърже с диамантения си пръстен по стъклото на плъзгащата се врата. След петнайсет минути се отказа. Единственото, което бе успяла да направи за това време, бе една съвсем малка драскотина върху стъклото.
Кери слезе на втория етаж и продължи да оглежда всички прозорци и врати в стаята на Ан, а после и на Сара. Прекара часове, търсейки някой пропуснат прозорец, но накрая се отказа. Беше пропиляла следобеда и част от вечерта напразно.
Дванадесета глава
Джили заобиколи каменната пейка, скрита в беседката срещу басейна. Спря за миг да погледа инструктора по тай-чи, облечен в бяло, който показваше на учениците си древните упражнения. Движенията му бяха много грациозни, но учениците му очевидно едва започваха с тези занимания и изглеждаха схванати и непохватни.
Джили продължи към мястото, където Мънк бе паркирал мерцедеса. Навсякъде се виждаха разцъфнали цветя. Имаше огромни цветни храсти дори и край задния паркинг. „Утопия“ бе очарователно място и може
