тук.
Кени изсумтя.
— Те не могат да си тръгнат, преди да говорят по телефона, глупачке.
— Ейвъри, наистина ще ги застрелям и двамата. Ще им спестя мъките — обади се Джон-Пол.
Тя напълно го разбираше.
— Прибери оръжието, Джон-Пол.
Веднага щом той свали пистолета, Кристъл се развесели и дори се усмихна.
— Кени, ще им трябват провизии за мястото, където отиват. Занеси им каквото искат до колата, а аз ще пресметна цената наум. — Обърна се към Ейвъри и попита: — Нали имаш пари в брой?
— Не ни трябват провизии — заяви Ейвъри.
— Нали искате да ви упътим към мястото, където тя иска да отидете?
Ейвъри я разбра. С други думи, трябваше да купят проклетите провизии.
— Да. Не им давай никаква отстъпка, Кристъл. И никакви кредитни карти. Тези двамата няма да живеят още дълго, за да си получим парите от картите им.
Кристъл кимна.
— Жената ще ви изпрати към Петицата.
Какво, за бога, говореха тези двамата. После Кени се обади:
— Не знам как си мислите да прекосите реката. След толкова дъжд само глупаците се опитват да се спуснат с надуваема лодка. Ще се удавите още при първите бързеи. — Тази възможност така го развесели, че той се засмя. — Няма значение колко сте опитни.
— Точно така — обади се Кристъл. — Ще се удавите, няма начин. Онази жена каза, че ще видите табела, на която пише нещо, и точно до нея ще бъде това, което търсите.
— Каза ли какво пише на табелата?
— Кауърдс Кросинг6. Всички местни знаят това място, защото там можете да погледнете реката, ако ви е страх да влезете в нея. Преди години там имаше въжен мост и затова се нарича така.
— Ще трябва да се изкачите пеша дотам — каза Кени. — Познавам местността, защото идвам тук от малък, и дотам няма пътека.
Кристъл не се съгласи и започна да спори със съпруга си.
Ейвъри посегна към телефона, но спря. Едно бързо обаждане до Марго, за да й каже къде отива. Дали да рискува?
Кени най-после надвика жена си и докато онази се цупеше, обясни подробно на Ейвъри как да стигнат до Кауърдс Кросинг. Тя извади картата от джоба си и помоли Кени да й отбележи мястото на картата.
Джон-Пол се появи с две торби, пълни с минерална вода и храна. Взе два шоколадови десерта и ги пъхна в по-малката торба, после се отправи към колата. Кени скочи от тезгяха и хукна след него, за да се увери, че Джон-Пол няма да опита да потегли, без да плати.
Ейвъри взе парче хартия и написа на него номера на Марго.
— Кристъл, искам да отидеш с колата си до друг телефон и да се обадиш на този номер. Кажи на който се обади къде съм и накъде съм тръгнала. Ще получиш много пари, ако се обадиш — обеща тя. — Но не използвай този телефон.
— Колко пари?
— Пет хиляди долара. — Каза първата цифра, която й хрумна. — И когато заловим човека, когото търсим, ще има двойно по-голяма сума за награда и ти ще я получиш цялата.
— Точно колко?
— Десет хиляди. — Лъжите й се удаваха все по-лесно.
Кристъл я погледна с подозрение.
— Как да съм сигурна, че няма да отмъкнеш сама тези пари?
— Защото съм от ФБР — каза Ейвъри. — Служебната ми карта е в колата. Искаш ли да ти я покажа?
— Трябваше да се сетя — изсумтя Кристъл. — Като те гледам как командваш. Няма нужда да ми носиш картата си. Вярвам ти. Приличаш на агент и онази карате хватка, която ми приложи в офиса, събуди подозренията ми. Трябваше да обърна внимание на съмненията си.
За каква карате хватка говореше жената? Ейвъри помнеше само, че отстъпи встрани.
— Много си наблюдателна — каза тя сухо.
— Сега ми кажи пак за парите. Общо петнайсет хиляди ли стават?
— Точно така.
Кристъл присви очи и изгледа Ейвъри подозрително.
— И казваш, че ще ги получа всичките, ако се обадя на този телефон?
— Да, и ако…
Кристъл я прекъсна. Погледна номера на листа и заяви:
— Чакай малко. Това е номер в друг щат. Мога ли да се обадя за тяхна сметка?
— Да.
— Добре, ще го направя, но ти казвам, че още не мога да разбера. Можеш да се обадиш от този телефон тук. — Тя посочи телефона до касата. — Каква е уловката?
Ейвъри нямаше време да обяснява на Кристъл, че може този телефон да се подслушва и тя не иска да рискува.
— Просто не можеш да използваш този телефон. Изчакай около двайсет минути, после се качи на пикапа и отиди до най-близкия телефон.
— Ще платиш ли бензина?
На Ейвъри й идеше да се разпищи.
— Да.
Джон-Пол тъкмо влезе в магазина, когато телефонът иззвъня. Ейвъри се присви болезнено, като го чу.
— Това сигурно е тя — каза Кристъл. — Никой не е звънял, откакто отворихме магазина тази сутрин, така че сигурно е тя. Аз ли да вдигна?!
Ейвъри грабна телефона и вдигна на второто позвъняване.
— Закъсняхте — каза гласът отсреща.
— Не сме. Бяхме точно навреме. Жената, на която си оставила плика, говореше по телефона, когато пристигнахме.
— Знам.
Ейвъри разбра, че те следят линията. Слава богу, че не бе позвънила на Марго.
— Вече обясниха ли ви къде трябва да отидете?
— Да. Искам да говоря, с Кери.
— Това не е възможно.
— Тогава откъде да знам, че е още жива?
— Жива е… поне засега. И от теб зависи и тя, и приятелките й да си останат живи.
— Защо правиш това?
— Без повече въпроси — изсъска жената. — Или веднага ще ти затворя. Ясно?
— Да.
— Вие сте тръгнали на едно чудесно приключение в търсене на съкровището и печелите точки, като се движите. Наградата е Кери. Искаш да я видиш пак, нали?
— Да.
— Добре. — Жената се засмя. — Готова си да изпълниш всичко. По-добре побързай, Ейвъри.
— Колко време…
— Побързай.
Жената затвори. Сърцето на Ейвъри биеше лудешки. Тя остави телефона, а Кристъл попита:
— Тя ли беше?
— Да. Кристъл, опиши ми я.
— Имаш предвид как изглеждаше ли?
