— Какво точно работиш в Бюрото?
Джон-Пол забеляза, че тя отново се изчервява. Или се смущаваше, или му бе толкова ядосана, че лицето й почервеняваше. Красива беше, нямаше спор. По дяволите, откъде му хрумна пък това? Не му беше работата да мисли такива неща, особено сега, като знаеше, че тя представлява всичко, което той ненавиждаше.
— Въвеждам данни в един компютър — отговори тя. Чу се как се опитва да се оправдава и бързо добави: — Няма нищо лошо в това да пишеш на компютър.
— Не съм казал, че има.
— Част съм от много важен екип.
— Аха.
— Какво?
— Вързала си се, нали? Че трябва да си отборен играч. Сигурно си и с либерални възгледи, по дяволите.
— В интерес на истината — да. И със сигурност не се срамувам, че пиша на компютър… това е почтена работа в крайна сметка.
— Добре.
— Стига си се държал така снизходително. Не са ме наели да пиша на компютър, но правя почти само това, по цял ден. Прехвърлям информацията в базата данни. Сега може ли да сменим темата?
— Да, добре.
Изглеждаше разсеян.
— За какво си мислиш? — попита тя.
— Този път е хубав. Може би ще успеем да наближим Кауърдс Кросинг, преди да се стъмни. Ще се изкачим пеша няколко километра, ще намерим място, където да те скрием, и после аз ще…
Тя не му позволи да продължи.
— Няма да стане. Слушай какво ще ти кажа. Остави ме тук, намери си друг хубав път и с малко повече късмет може да стигнеш до Аспен, преди да се стъмни.
— И защо ми е да се връщам в Аспен?
— Мислех си…
— Охо!
Тя не обърна внимание на обидата.
— Мисля, че трябва да се измъкнеш от тази каша, докато още можеш, и да съобщиш на ФБР къде се намирам.
Той примигна.
— Шегуваш се. Нали?
Тя започна да кърши ръце.
— Не, говоря сериозно. Какво могат да направят, ако ти си тръгнеш? Нищо — отговори сама на собствения си въпрос. — Честно, не е нужно да се замесваш. Ти сам го каза. Те търсят мен, не теб. Освен това се обади на Ноа, а той е от ФБР. Сигурна съм, че той е предупредил местния клон на Бюрото и вероятно те вече действат. Когато стигнеш до телефон, му се обади още веднъж и му кажи точно накъде съм се отправила.
— Имам възможност да пипна Мънк и ти си мислиш, че ще… — Беше толкова ядосан, че говореше бързо и едва се разбираше какво казва. Поклати глава. — Нека си изясним това веднъж завинаги. Наистина ли вярваш, че ще те оставя насред дивата гора и ще си тръгна?
— Нали такъв беше и твоят план?
— Не, по дяволите — възрази той. — Щях да намеря някое безопасно място, където да се скриеш, докато се върна, някъде, където Мънк няма да те намери.
— С други думи, ще ме изоставиш насред дивата гора и ще изчезнеш. — Тя не му даде възможност да обмисли чутото. — Няма да ме оставяш никъде, освен ако не решиш да се връщаш в Аспен.
— Ти си побъркана, знаеш ли? Направо си побъркана.
— Това да ли означава?
Той не отвърна на сарказма й.
Тя махна косата от лицето си и постави ръце на главата си.
— Иска ми се да слезем от тази кола. Трябва ми някое тихо място, където да помисля.
— Не можеш ли да мислиш в колата?
Знаеше, че той няма да я разбере. Когато бе на бюрото си в службата, се чувстваше по същия начин, както когато се занимаваше с йога. Беше усъвършенствала техниката да освобождава съзнанието си и после бавно да въвежда фактите един по един, докато пръстите й препускаха по клавиатурата. Не, той не можеше да я разбере, а и тя не можеше да обясни.
— Е, кой прилича на теб?
— Моля?
— В магазина. Кристъл каза, че жената приличала на теб. Така че трябва да попитам, случайно да нямаш някоя побъркана роднина, която се опитва да те убие?
— Не. Нямам други роднини освен леля Кери и чичо Тони.
— Родителите ти мъртви ли са?
Тя се обърна на седалката и се взря в профила му, докато отговаряше.
— Не знам кой е баща ми. Не мисля, че и жената, която ме е родила, е знаела.
Тя се вгледа внимателно дали го е шокирала, но изражението му не се промени.
— Тя умря в автомобилна катастрофа преди години. Няма никой друг.
— Кристъл каза…
— Чух какво каза, Джон-Пол. Знаеш ли колко жени отговарят на описанието, което тя направи?
Той я погледна и попита:
— Значи е истинска?
— Моля?
— Косата ти. Истинска ли е?
Тя примигна.
— Питаш ме дали нося перука ли?
— Не, питам за цвета. Истинска блондинка ли си или не?
— Какво те интересува цветът на косата ми?
— Не ме интересува. — Сега и той бе раздразнен. — Но жената е приличала на теб, така че се запитах…
— Не, не боядисвам косата си.
Той се изненада и не скри реакцията си.
— Така ли? Ами очите ти?
— Какво за тях?
— С цветни лещи ли си?
Тя поклати глава.
— Не.
— Без майтап?
— Нарочно ли се държиш като задник?
— Виж, просто се опитвам да навържа фактите. Кени каза, че жената била красива. Убийствено красива.
— И?
Той сви рамене.
— Ти поглеждала ли си се в огледало напоследък? Трябва да знаеш…
— Какво да знам? — попита тя, когато той млъкна насред изречението.
Той се намръщи.
— По дяволите, жено. Ти си красива, мамка му.
Това бе най-враждебният, груб комплимент, който бе получавала, и колкото и да бе странно, той не я разстрои. За пръв път не изпита нужда да се впусне в любимата си лекция за това, че външността не е
