важна.
Вместо това се насили да мисли за проблема, който ги занимаваше.
— Данните не са достатъчни, за да се формира заключение.
— Боже, говориш като компютър. Много неща не се връзват.
Тя се съгласи с кимване. Стомахът я болеше. Имаше чувството, че в слънчевия й сплит е заседнал горящ въглен. Взе раницата си, намери обезболяващи хапчета, бутилка вода и две шоколадови десертчета. Отвори бутилката, лапна хапчетата и отпи, за да ги глътне. После по- даде водата на Джон-Пол и отвори едното десертче за него.
— Благодаря — каза той, след като отпи продължително. Отхапа от десерта и го прокара с нова глътка вода. — Има вкус на картон.
— Да ти е сладко.
Усмивката му трая около секунда, но тя все пак я видя и реагира. Изненада се. Преди един час не можеше да понася този мъж, но сега не го смяташе за толкова ужасен. Имаше красив профил… и бе невероятно секси. Защо да се преструва, че не го забелязва. Въпреки това нямаше намерение да прави нещо по въпроса.
Пък и я защитаваше. Начинът, по който се бе опитал да я предупреди, когато тя хукна към офиса зад магазина. Той бе прозвучал… загрижен. Загрижен за безопасността й. Хубаво, помисли си тя. Не беше чак толкова студенокръвен в края на краищата.
— Ще завали — отбеляза той.
— Дъждът ще ни забави.
— Все едно — ще завали. Слънцето ще залезе скоро. Ще оставя часовника на около километър и половина оттук. После ще продължим, докъдето можем.
Той спря колата и взе часовника.
— Какво направи с пистолета, който взехме?
— В торбата на пода е.
— Извади го и го дръж в скута си. Тренирала ли си на стрелбище?
— Не.
Той въздъхна недоволно.
— Не сваляй предпазителя. — Той й подаде пистолета. — Няма да се бавя.
Изчезна, преди да успее да му каже да внимава. Заваля ситен дъждец и замъгли предното стъкло. Стори й се, че мина цял час, преди той да се върне, тичайки по склона срещу колата. Когато отвори вратата, студен въздух нахлу отвън.
Веднага щом той запали двигателя, Ейвъри включи отоплението.
— Къде остави часовника?
— Закачих го на едно дърво до някакъв кръстопът на запад оттук. Ако той ни следи, дано си помисли, че сме тръгнали по другия път.
Той продължи да кара, благославяйки Бог, че е с кола с висока проходимост. Движеше се на зигзаг по склона, като бавно се виеше покрай дърветата. Когато гората стана прекалено гъста, за да продължат с колата, той я скри под гъстите клони на няколко бора, като я обърна и паркира така, че да не се вижда от пътя под тях.
Нощта се спускаше бързо и връзваше ръцете им. Ситният дъждец се беше засилил. Отекна гръмотевица. Ейвъри потрепери.
— Имаш оръжие за всеки случай, вода и храна.
— Какво искаш да кажеш с това, че имам вода и храна. Да не мислиш да ме оставиш тук?
Той посегна към вратата.
Шестнадесета глава
Когато Кери слезе долу и се стовари изтощена на дивана в дневната, вече се чувстваше обречена. Джили и Мънк бяха се погрижили за всеки възможен изход. Да, бяха опасали с жици всеки прозорец… освен може би един. Тя погледна стъкления покрив над виещата се стълба. Прозрачният правоъгълник беше на десетина метра над тях. Кери поклати глава. Дори и да опитаха да струпат гардероби и маси, пак нямаше да успеят да се изкачат толкова високо.
Ан приготви вечеря от това, което откри в килера, и трите жени я изядоха в потиснато мълчание. Слънцето бе залязло и къщата бе сумрачно осветена от свещите, които Ан бе открила. Никоя от тях не искаше да светнат лампите, от страх, че Джили или Мънк ги наблюдават, а и нямаше завеси, които да покриват масивните прозорци. Сара бе изказала предположението, че може Мънк да е включил видеокамера, чрез която да ги наблюдава. Това толкова изнерви Кери, че тя отново обходи цялата къща, този път търсейки камера.
Ан бе полегнала на канапето, а Сара седеше на едно кресло, когато Кери се върна в дневната.
— Не намерих нищо — каза Кери. — Огледах навсякъде. Дори проверих фасонките, поне тези, които успях да стигна — добави тя. — Не мисля, че някой ни наблюдава.
— Какво значение има дали ни виждат или чуват? — попита Ан.
Според Кери този въпрос беше глупав, но не изказа на глас мнението си.
— Защото, ако се опитваме да прокопаем проход през мазето и те ни наблюдават, ще натиснат копчето и ще ни убият веднага.
Прокопаването на проход през мазето, разбира се, бе невъзможно. Вратата му бе заключена и на нея имаше голям лист, залепен с тиксо. Една дума, но напълно достатъчна, за да откаже трите жени от всякакви опити да разбият ключалката. „Бум“.
Изтощени и изплашени, Сара и Кери седяха мълчаливи и се взираха през прозорците в задълбочаващите се сенки на красивия пейзаж.
Ан се надигна с мъка. Кери забеляза купчина листове на канапето до нея.
— Какво е това?
— Изрезки от вестници, които намерих в скрина във фоайето. Някой от собствениците на къщата явно ги е запазил. Ето ги — каза тя и подаде на Кери снимка на булка и младоженец в деня на сватбата им.
— Изглеждат щастливи.
— Сигурно са били — съгласи се Ан. — Но сега се развеждат и воюват кой да получи къщата. Ето, вземи всички статии — добави тя и ги хвърли на Кери. — Отвратителна история. Някой иска ли вече десерт?
Говореше като домакиня на парти. Въпросът й се стори смешен на Кери и тя се разсмя толкова силно, че очите й се насълзиха. Сара също се развесели и започна да се киска.
— О, не знам дали имам място за десерт — каза Сара. — След тази вкусна вечеря от печен боб и мариновано цвекло направо преядох.
— Не забравяй царевицата със сметана — напомни й Ан. — Доста си поиграх, докато улуча точно колко черен пипер трябва да се сложи.
— Беше много вкусна — съгласи се Сара.
— Огледах цялото съдържание на килера — обяви Ан. — Мислех да хапнем компот от праскови за десерт. Какво ще кажете да се преместим в кухнята, на свещи? Пуснах щорите, така че никой не може да ни види отвън.
Ан говореше толкова безгрижно, че Кери започна да се тревожи. Собственият й изблик на смях бе близък до истерията, но Ан не бе истерична. Държеше се, сякаш си прекарва чудесно с две стари приятелки.
— След десерта имам изненада за вас — каза Ан. Лукавата й усмивка напомни на Кери за котка, която току-що е изяла канарчето.
— Няма да се опиташ да отвориш вратата към гаража, нали? И тя е с детонатор — добави Сара. — Проверих лично.
— С други думи, си прочела написаното на вратата? — попита Кери.
— Ами да — призна си Сара.
Кери протегна ръка и й помогна да стане от креслото.
— Малко съм се схванала — простена Сара.
