толкова го привличаше? Тя е от онези, либералните, напомни си той, дето се опитват да спасят света. Още по-лошо, беше отборен играч и тимът, за който играеше, и то с удоволствие, бе част от Бюрото.
Двамата бяха напълно, изцяло и абсолютно неподходящи един за друг. Но ето че той се бе поболял от тревоги за нея.
Може би Мънк ги бе проследил… зад него изпука съчка. Без да издаде звук, Джон-Пол се обърна, опитвайки да определи къде се намира противникът му. Предположи, че е на трийсет-четирийсет метра, но заради засилващия се вятър бе невъзможно да прецени точно. Повече от пет минути не помръдна нито мускул. После чу друг звук, слабо шумолене на листа. Съвсем бавно коленичи, обърна се към точното място, откъдето бе дошъл шумът, и се прицели.
После видя сините очи, които се взираха в него между две клончета, които тя внимателно бе разделила.
Внезапно подивя от ярост. За малко да убие проклетата жена. Какво си мислеше тя, като се промъкваше към него по този начин? Ако не бе стояла напълно неподвижно и не му бе показала лицето си, ако бе издала още един звук, щеше да я отнесе с изстрела си. По дяволите, изруга наум и отпусна спусъка. По дяволите!
Слава богу, че не я бе ранил. Странна мисъл, предвид факта, че сега му се искаше да й извие врата.
Напрегна се от усилието, което му костваше да не й се разкрещи. Вдигна една ръка и й направи знак да не мърда от мястото си. Тя бавно поклати глава и вдигна пръст. После посочи зад себе си. Той се придвижи в храстите към нея.
Ейвъри знаеше, че той е бесен. Челюстта му бе толкова напрегната — направо бе чудо, че не се раздроби на парчета от усилието. Тя бавно се надигна на колене и се наведе към него, докато устата й не докосна ухото му. После прошепна.
— Той намери колата.
Джон-Пол чу движение и видя проблясване на стомана между дърветата на около петдесет метра. Скочи като лъв.
Ейвъри нямаше време да реагира. В един момент тя шепнеше в ухото му, а в следващия лежеше по корем на земята с лице, заровено в изсъхналите листа, с които Джон-Пол я покриваше, докато стреляше. Калта около главата й се набиваше в косата.
Той се претърколи, стреля отново и отново, като в същото време я дръпна да се надигне на колене.
— Движи се — нареди й той.
След първия изстрел знаеше, че Мънк е с мощна пушка. Сигурно имаше и оптичен мерник за нощно виждане. На копелето му трябваше само възможност да се прицели веднъж. Не, два пъти.
Предположи, че Мънк се опитва да ги накара да побягнат към поляната, като стреля в единствената посока, от която можеха да се измъкнат.
Ейвъри несъзнателно му помагаше. Тя се хвърли надясно, за да избегне дъжда от куршуми, но Джон-Пол я сграбчи с една ръка, вдигна я във въздуха и я бутна пред себе си, като използваше тялото си, за да я предпази от прелитащите куршуми.
— Върви, върви, върви! — прошепна той настоятелно.
Един клон щеше да удари лицето й. Джон-Пол го дръпна в последния момент и продължи да бута Ейвъри напред. Тя политна, блъсна се в него, после се изправи, преди той да успее да извади ръката й от рамото, и продължи да се движи. Тичаха нагоре по хълма през лабиринта от дървета. Ейвъри чуваше грохот в ушите си и помисли, че това е туптенето на сърцето й, което сякаш щеше да се пръсне.
Но шумът не идваше от сърцето й. Стигна до една скала. Беше мокра и хлъзгава. Подпря се на ръце и колене и спря рязко. Боже, реката падаше отвесно на поне петдесет метра, а долу се виждаше бяла разпенена вода.
Да става каквото ще. В главата й нямаше други варианти. Бързеите бяха под тях, но убиецът бе по петите им и ги настигаше. Ейвъри надникна още веднъж към разпенената вода и си помисли, че имаха по- голям шанс да оцелеят, ако се изправят лице в лице с Мънк. Разкопча джоба на якето си и извади пистолета. Джон-Пол изпразни своя, после сложи предпазителя, погледна надолу и пъхна пистолета си в джоба на якето на Ейвъри. След като дръпна ципа на джоба, взе нейния пистолет, пъхна го в другия й джоб и пак закопча ципа.
Тя усещаше какво ги чака и това никак не й харесваше.
— Ще останем и ще се бием.
Той поклати отрицателно глава. Тя трескаво кимаше. И двамата чуваха как Мънк се приближава, чупейки клони в храсталака. Вече стреляше като обезумял, без никакви паузи. Джон-Пол обви ръце около кръста на Ейвъри и я стисна здраво в мечешка прегръдка. Докато скачаха от скалата, попита:
— Можеш ли да плуваш?
Двадесета глава
Дали можеше да плува? Имаше наглостта да й зададе този въпрос, след като бе скочил, стискайки я в ръцете си. Ейвъри не изпищя. Животът й не мина пред очите й по време на безкрайния полет към водата долу. Беше прекалено заета с опитите да се откопчи от ръцете му. И прекалено изплашена, за да издаде звук. О, боже, не позволявай да се удавим!
Гмурнаха се в ледената вода. Сякаш хиляди иглички се забиха в краката на Ейвъри и се разпространиха със скоростта на светлината чак до мозъка й. Това едва не я парализира. Джон-Пол не я пусна. Нито когато бушуващата вода ги засмука надолу, нито докато трескаво се опитваха да изплуват на повърхността, а бързите течения ги завличаха надолу. Точно когато Ейвъри смяташе, че дробовете й ще се пръснат, най- после подадоха глави и си поеха въздух, но успяха само дълбоко да вдишат, преди течението отново да ги завлече надолу.
Ейвъри зърна кафява мечка да ги гледа откъм брега. Можеше да се закълне, че звярът им се хилеше, и не искаше това да е последният образ, запечатан в съзнанието й, преди да умре. Искаше да оцелее, за да даде на Джон-Пол да разбере за това, че се бе опитал да я удави. Сякаш нещо я дърпаше за глезените надолу и тя отново потъна. Трябваше да положи повече усилия, за да се справи. Беше израснала с вода, плуваше в океана, първо във Флорида, после в Калифорния, и бе по-добър плувец от повечето хора, но това тук не беше плуване. И двамата подскачаха нагоре-надолу като коркови тапи.
Отново се издигнаха на повърхността. Отвори уста да поеме възможно най-много въздух и в този миг забеляза един голям стар възлест дънер, който подскачаше върху белите вълни. Вкопчи се в него с две ръце, когато той се озова до нея.
Реката се виеше, но постепенно се приближаваха към брега. Ейвъри започна да рита с всички сили. Джон-Пол се хвана с една ръка за дънера и насочи спасителния им пояс в същата посока. Когато най-после стигнаха плитчините, той се изправи и я издърпа на брега.
Проснаха се един до друг на тревата, прекалено изтощени, за да помръднат. Ейвъри дишаше тежко и трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха.
— Добре ли си, сладурче? — попита задъхано той.
Тя рязко се изправи и се задави. Имаше чувството, че е погълнала половината вода от реката.
— Можеш ли да плуваш? — повтори тя, докато се опитваше да нормализира дишането си. — Това ли ме попита, след като ме дръпна в онази пропаст?
— Значи си ме чула? — Той се протегна и нежно отмести капещата й коса от очите.
Тя погледна бушуващата река. Помисли си, че Бог със сигурност имаше пръст в тяхното оцеляване. Нямаше друго възможно обяснение.
— Поне разбрахме какво значи петица — каза тя.
Той седна.
— Така ли?
Ейвъри се усмихна.
— Очевидно оценяват бързеите — обясни тя. — Този тук е много силен. Петица.
Той поклати глава. Току-що бяха преминали през ада, а тя искаше да му обясни как оценявали бързеите?
