побегнеш.
— Чудех се дали да опитам да извадя пистолета от джоба си, но бях толкова близо до него, че се тревожех да не чуе шума от ципа.
— Ако си спяла още, Мънк…
Преди той да довърши мрачната си мисъл, тя го прекъсна.
— Щеше да ме застреля? Слушай какво, Джон-Пол. Ако още веднъж ме оставиш някъде сама по този начин, точно това ще направя аз с теб.
Тъй като и тя се бе вкопчила в него, за да вземе поне малко от топлината на тялото му, заплахата й не прозвуча особено смущаващо.
— Няма повече да те оставям — обеща той шепнешком. — Не трябваше да го правя. По дяволите, явно е минало твърде много време, откакто се махнах. Загубил съм инстинктите си.
Тя се вкопчи в думите му.
— Минало е твърде много време, откакто си се махнал? От какво точно си се махнал, Джон-Пол?
— Хайде, сладурче. Трябва да тръгваме. Губим време.
С други думи, няма да обсъждаме този въпрос. Тя реши да не го притиска сега и да опита отново по- късно. Когато се изправи, бе схваната и всичко я болеше. Изстена, разтри кръста си, без да я е грижа, че не се държи като дама.
— Знаеш ли от какво имам нужда?
— Храна, сухи дрехи…
— Да, и това — кимна тя. — Но ми се искаше да имам възможност да направя някоя йогистка поза, да се отпусна и да изпълня упражненията си за свободно асоцииране.
— За свободно какво? — Не беше сигурен, че е чул правилно.
Тя повтори.
— Оставяш отделните факти да се носят в съзнанието ти, после, когато си се отпуснал напълно, започваш да ги улавяш един по един и да ги анализираш. Обаче не можеш да го направиш, ако не постигнеш пълно отпускане.
Джон-Пол я гледаше как опъва дългите си крака.
— И как точно успяваш да постигнеш пълно отпускане? — поинтересува се той.
— Чрез визуализация — каза тя. — Отивам на място, където се чувствам напълно защитена и щастлива, като истински дом. Нали разбираш, отивам на моето… щастливо местенце.
— Шегуваш се.
— Не.
Той се засмя.
— Нали знаеш, че това звучи налудничаво.
Тя не се шегуваше, когато му отговори.
— Това ми се предава по наследство.
Сплете пръсти зад гърба си и изви гръбнака си, после разтърси ръцете и краката си, за да ги отпусне, и отново побягна, този път по-бавно, но все така решително. Той отново тичаше зад нея и продължи така, докато тя не се задъха. Бяха се изкачвали постоянно, откакто тръгнаха от реката, и досега нямаше никакви следи от цивилизацията. Къде ли се намираха? Дали изобщо бяха все още в Колорадо?
Тя спря внезапно, преви се надве и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После опря длани на бедрата си и бавно се изправи.
— Добре ли си? — попита той.
Защо той не се задъхваше? Нали и той беше човек? Тя реши, че независимо какво й струва, няма да се оплаче. С нито една дума.
— Не виждам гората, защото гледам дърветата. — Опита се да прозвучи небрежно. Бе непосилно да говори чак весело.
Джон-Пол прояви съчувствие.
— Искаш ли да починем?
Папата католик ли е? Винаги ли вали дъжд, когато отидеш на пикник? Да, да, искаше да почине.
— Не — каза тя немощно. После по-силно: — Мога да продължа… ако ти искаш…
— Не. Тогава да продължаваме.
— Още ли се движим на север? — попита тя, опитвайки така да спечели още минутка почивка. Въздухът бе толкова разреден, че главата й се замайваше. — Нещо не мога да се ориентирам. Ако слънцето…
— Движим се на северозапад.
Единият крак пред другия, каза си тя. Без да спираш. Хайде, Дилейни, ускори крачка. Губиш време. Я се стегни.
Тя продължаваше това психологическо стимулиране, докато тичаше през гората. Опитваше се да не мисли за мокрото си бельо, което бе залепнало за кожата й, или за факта, че носи поне по половин килограм кал на всяка обувка.
Не премери добре изсъхналия клон, който се опита да прескочи, препъна се и щеше да падне с главата напред върху дънера на едно дърво, ако Джон-Пол не я бе хванал. Склонът ставаше все по-стръмен и опасен. Ейвъри тичаше, но усещаше как мускулите на прасците й започват да горят и накрая бе принудена да забави ход.
Внезапно спря. Бяха стигнали до една скална издатина, която се подаваше напред над склона. Пред тях се разкриваше панорамна гледка към по-ниските хълмове. Тучни зелени ливади бяха сгушени между високите върхове, отрупани със стотици, стотици дървета, чиито клони се издигаха към небето. Всичко бе толкова свежо, толкова живописно. А нямаше жива душа наоколо. Не можеше хората да не се стичат в този рай, нали? Тогава къде се бяха скрили?
— Много живописно, нали?
— Да, да, много живописно — измърмори той.
Ейвъри отчаяно се опитваше да запази оптимизма си и каза:
— Как може да си такъв песимист. Не можеш ли да оцениш…
Той я прекъсна.
— Забеляза ли къде сме? Ще ни трябват поне два дни да стигнем до някое населено място. — Той оглеждаше далечината за пътища, но не видя никакви. Поне успя да се ориентира.
— Нямаме толкова време — каза тя. Раменете й се прегърбиха и се огледа — внезапно красотата на природата й се стори заплашителна и я завладя чувството за обреченост. Можеше ли да стане по-лошо? Искаше й се да заплаче, но не се поддаде на желанието си. Я се стегни, каза си тя. — Всичко ще се оправи — заяви решително.
— Нима? Кое те кара да мислиш така?
Тя напряга ума си цяла минута, преди да измисли нещо.
— Защото е време да ни се случи нещо хубаво И точно тогава започна да вали отново.
Двадесет и първа глава
Ан бе една от най-твърдоглавите и превзети жени, които Кери познаваше. Беше сигурна, че няма да им е особено от полза, но се оказа, че греши. Тя се справи изненадващо добре. След като приключи с връзването на чаршафите, им помогна за стената. Работеше упорито, с изненадваща издръжливост. Нямаше никакво чувство за хумор, но пък и нямаше на какво да се смеят, нали? Стига да не се обсъждаше свещеният брак на Ан, бе почти приятна компания.
Освен това тя ръководеше операцията и им даваше нареждания, докато работеше редом с тях. Пробиването на голяма дупка в гипсокартона с ръжена от камината не им отне много време. Изолацията бе по-пипкава, но и нея отстраниха лесно. Напълниха един чувал за смет с ватата, която откриха. За щастие, нямаше никакви кабели или тръби на мястото, което пробиваха. След това започнаха да режат водоизолацията с кухненските ножове.
Накрая се заеха с гредите. Това вече беше трудно. Кери спря да си почине, когато палецът й започна да кърви. Ан извади тресчицата с пинцетата си за мигли и превърза раната, а в това време Сара зае мястото на Кери.
