— Да бе, как не! — измърмори Кери! — Ще използвам суперсилните си каратистки ритници и рентгеновото си зрение…
— Стига, Кери. Нека първо изслушаме Ан — упрекна я Сара.
— Казвам ви, може да стане. Когато слязох от колата, отидох до каменната стена и погледнах надолу. От тази страна склонът е полегат. Не е толкова стръмно и високо както откъм прозорците на дневната.
— И? — подкани я Сара.
— Забелязах още, че отстрани къщата е с кедрови греди, не с камъни както отпред. Килерът има външна стена и тя е точно там, където свършва каменната стена. Предлагам ви да издълбаем голяма дупка в гипсокартона близо до пода така, че когато се опитваме да избутаме кедровите греди навън, няма да се виждаме отпред.
— Но, Ан, стената не е само кедрови греди и гипсокартон — възрази Сара.
— Знам много добре какво има между тях — похвали се Ан. — Има изолация, но тя се къса лесно, може да има кабели, които ще заобиколим, ако трябва, и може би един слой специална водоизолация…
— И какво още? — попита Сара. Тя се наведе напред, докато обмисляше идеята на Ан.
— Дървена скара, за която са заковани гредите. Обикновено ги коват на четирийсет сантиметра разстояние. Ще можем да се промъкнем.
— Но как ще пробием гипсокартона. С юмруци?
— Ще използваме ръжена от камината — обясни Ан. — И ножове, за да разширим дупката. Проверих, кухненските ножове са си в чекмеджетата. Ако започнем сега, кой знае? Може до сутринта вече да сме навън.
— Времето ни изтича — възрази Кери. — Предлагам да опитаме да счупим някой прозорец и да се надяваме, че няма… — Тя спря, когато Сара поклати глава.
— Твърде рисковано е. По-добре да опитаме плана на Ан.
— Ами кедровите греди?
— Няма да е толкова трудно, колкото смяташ — увери я Ан. — Те са заковани, но ако ги блъскаме или ритаме достатъчно силно, ще успеем да ги отковем.
— Боже, имаме план — възкликна Сара. Тя плесна с длан по масата и се усмихна. — Сигурно е, че няма да намерим въже, с което да се спуснем до земята, но може да използваме чаршафи.
— Във филмите винаги използват чаршафи, когато бягат — съгласи се Кери.
— Наистина ли? — изуми се Ан.
Кери кимна.
— Май наистина не гледаш телевизия?
Ан поклати глава.
— Аз мога да се заема с чаршафите. Може би вместо да ги връзвам на възел, ще измисля начин да ги сплета… или нещо такова.
— Става — съгласи се Сара. — А докато ти се занимаваш с това, ние с Кери ще се заемем със стената. Ан, ти си гениална. Никога не бих се сетила да минем през стената. Но сега мисля, че планът ти е осъществим.
— Трябва да тръгнем, преди да е съмнало — каза Кери. — Не ми харесва идеята да се скитам из дивата гора през нощта, но ако се спуснем надолу по склона, докато подминем мястото, където е портата, можем да излезем на пътя и да вървим по него до града.
Така звучеше съвсем лесно. Наивна ли беше или наистина бе толкова просто?
— Вероятно ще трябва да вземем няколко остри ножа със себе си — предложи Сара. — В случай че попаднем на диви животни.
— Или на Мънк — добави Кери. Тя потрепери при тази мисъл. — Предпочитам сблъсък с диви животни, отколкото с него. Знаете ли… — Тя рязко спря, смутена от това, което се канеше да сподели.
— Какво? — попита Сара.
— Сигурно ще ме помислите за луда, но отначало ми се стори красив.
Сара се засмя.
— И на мен. Хареса ми акцентът му. Мислиш ли, че е бил истински?
— Предполагам — отвърна Кери. — Помислих си, че е секси.
Ан слушаше този разговор мълчалива, докато Кери не направи последния си коментар. Тогава вече не се сдържа, неодобрението й стана очевидно.
— Засрами се, Кери. Ти си омъжена жена.
Кери се защити.
— Омъжена съм, да, но не съм сляпа, няма нищо лошо в това да се загледам по някой добре сложен мъж. Не може и ти да не си…
Ан я прекъсна.
— Изобщо — настоя тя. — Никога не бих обидила моя Ерик, като пожелавам други мъже.
— Аз да не съм казала, че съм го желала?
— Ще спрете ли да се драчите? — помоли ги Сара. — Направо ми иде да отворя някоя врата.
Деветнадесета глава
Джон-Пол взе часовника, после извървя двайсетина километра. Описа широк кръг по периметъра на мястото, отбелязано на картата, като се оглеждаше за издайнически следи или нещо не на мястото си, като снайперист, скрит в храсталака. Когато се увери, че е сам, постави часовника на едно дърво и измина обратно шестте километра до Кауърдс Кросинг.
Нямаше съмнение, че е намерил мястото. Имаше груба, написана на ръка, табела, закована на един наскоро забит в земята кол. Бялата боя от името „Кауърдс Кросинг“ още не бе започнала да се лющи, следователно не бе на повече от ден-два. Стрелката на табелата сочеше към една запечатана, изоставена мина. На една от дъските на входа беше закован яркочервен копринен шал.
Съмна се и росата започна да се изпарява под лъчите на изгряващото слънце. Джон-Пол бе добре скрит от дърветата и храстите. От мястото, където се намираше, виждаше входа на мината. Идеята да се спусне долу не му допадаше. Дали жените бяха там? Доста съмнително, мислеше си той. Мънк не би действал така — първо да ги отвлече, а после да даде на Ейвъри карта за мястото, където се намират. Не, той искаше да изолира жертвата си. В това нямаше никакво съмнение.
Кога ли щеше да нанесе удара си? Може би смяташе, че той и Ейвъри ще влязат в мината. Как бе планирал да ги убие? Сигурно щеше да я взриви. Да, точно това би направил Мънк. Лесно и чисто, експлозия под земята, която никой няма да чуе, и така ще си спести грижите за укриването на телата им.
Хайде, подкани го Джон-Пол. Покажи се. Имаше поне трийсет метра открито пространство между дърветата и мината. Хайде, излез, Мънк. Само за секунда ми се покажи. Джон-Пол бе решил да стреля така, че да го обездвижи, за да може да го разпита, и се надяваше да успее да изкопчи от него къде са жените.
Наоколо имаше някой. Тишината в гората го потвърди. Птичките не пееха, катериците не скачаха наоколо, търсейки храна. Само вятърът свиреше тъжна мелодия между клоните и от време на време в далечината отекваха гръмотевици.
Джон-Пол бе търпелив. Можеше да чака колкото се налага. Ами Ейвъри? Колко дълго щеше да спи? И когато се събудеше и откриеше, че го няма, дали щеше да: се опита да го намери? От мисълта за тази възможност го побиха тръпки. Представи си я как попада в капан и се насили да изгони от мислите си образа как Мънк я прострелва.
Стори му се, че чу нещо, наклони глава и се ослуша напрегнато. Звукът не се повтори.
Какво ли правеше Ейвъри сега? Спеше ли още? Беше я оставил сгушена в спалния чувал с пистолета до нея.
По дяволите, никак не искаше да я оставя сама. Стига, скастри се той. Тя е добре. Колата е скрита и е на петнайсет километра оттук. Да, тя е в безопасност. Но колкото и да се опитваше да се убеди, не можа.
Как, по дяволите, бе успяла да се напъха под кожата му толкова бързо? И какво му ставаше, та тя
