Ан вече бе в кухнята. Чуваха я как си припява. Кери си представи как Ан се качва на гранитния кухненски плот, за да отвори прозореца над мивката, и се втурна пред Сара. За щастие, фантазията й не се оказа истина. Ан отваряше компота от праскови.
Кери не спираше да се тревожи. Тази жена още не осъзнаваше безизходността на положението им.
— Ан, нали няма отново да превъртиш?
Ан се засмя. Смехът й прозвуча пискливо и тънко, сякаш се чупеше порцелан.
— Не мисля. Сега седни и се отпусни.
В този момент Кери бе готова да направи всичко, което Ан или Сара й кажеха. Чувстваше се напълно сломена. Прилошаваше й от тревога за Ейвъри и въпреки че не искаше да си признае, Тони й липсваше.
— Съпругът ми ми липсва. — Тя се изненада, като изрече мисълта си на глас. — Май наистина го обичам.
— Не беше ли сигурна? — попита Ан. Тя постави тумбести чаши за сладолед на масата и започна да сипва във всяка от прасковите.
— Мислех, че ми изневерява. Той твърдеше, че не е така, но не му вярвах. Някаква жена се обаждаше в най-различни часове през нощта. Телефонът е от моята страна на леглото и винаги го вдигам аз. Тя търсеше Тони, но когато той вземеше слушалката, ми казваше, че отсреща няма никой. Ами ако се е обаждала Джили?
— Не си се доверила на съпруга си.
— Не.
Трите жени ядяха мълчаливо, а Кери продължаваше да тъне в самосъжаление.
— Знаете ли какво се надявам?
— Какво? — попита Сара.
— Когато се случи, да сме заспали, за да не разберем.
— Доста мрачно — отбеляза Сара.
— Дали звукът от експлозията ще ни събуди, или болката от изгарянето…
— Стига, Кери — настоя Сара. — Нямаме време за такива мрачни мисли.
— Слушайте, искам да…
— Дами, моля ви — прекъсна ги Ан. — Готови ли сте за моята изненада?
— Ти си луда — измърмори Кери. — Какво, да не си намерила желирани бонбони?
Ан не обърна внимание на присмеха й.
— Построих две къщи през последните десет години. Втората беше над триста квадратни метра. С кедрова облицовка — добави тя. Засмя се нервно и продължи. — Наех строителен предприемач, разбира се, но ходех там всеки божи ден, за да съм сигурна, че всичко ще бъде направено така, както аз исках. Направо побърках строителите.
— Не се и съмнявам — вметна Кери.
— Защо ни разказваш всичко това? — попита Сара.
— То води към моята изненада — обясни Ан.
Пое си дъх и прошепна. — Открих го.
— Какво си открила?
Лицето на Ан грейна самодоволно.
— Начина да се измъкнем.
Седемнадесета глава
— Тук ще бъдеш в безопасност — каза Джон-Пол на Ейвъри.
— Какво искаш да кажеш с това? Мислиш да се катериш до Кауърдс Кросинг сега? В тъмнината? В бурята? Ти си побъркан.
— Ейвъри — започна той.
Тя стисна ръката му.
— Добре, щом си решил, тръгвам с теб.
Знаеше, че той ще спори, и позна. Джон-Пол беше почти любезен, когато й каза, че тя ще го забави и не иска, а и няма нужда, да се тревожи за нея. Когато този аргумент не помогна, опита да я сплаши, дори й заяви, че ще я завърже за кормилото.
Тя го остави да си приказва, прехвърли се на задната седалка, намери черното си яке за джогинг и го облече, а после рови из чантата си, докато не намери и бейзболната си шапка.
Напъха косата си под черно-оранжевата шапка, нагласи козирката, облегна се назад и свали маратонките си. Целта й бе да се слее с нощта и белите маратонки щяха да се виждат.
Слава богу, че бе решила да си вземе туристическите обувки. Знаеше, че той наблюдава всяко нейно движение, и внимателно започна да събира всичко в пътната си чанта.
— Мисля, че е лудост да се катериш в планината през нощта… само идиот би опитал, но щом така искаш, готова съм да те следвам — каза накрая тя.
— Ти оставаш тук — процеди през зъби той. Тя се престори, че не го е чула.
— Няма да стигнем далече и някой от нас може да си счупи глезен или нещо друго, като стъпи в някоя дупка, която не е видял. Ако аз вземах решенията — добави тя, като постави маратонките с подметките нагоре върху дрехите в чантата и затвори ципа, — щях да предложа да останем в колата, докато започне да се зазорява. А после да започнем да се изкачваме възможно най-бързо.
— Да, ама не ти вземаш решенията, а аз.
Тя сложи чантата на пода, опря ръце на облегалката за глава и се наведе напред, докато лицето й не се озова на сантиметри от неговото.
— Защо?
Той не можа да издържи на погледа й и да запази лошото си настроение, когато тя се усмихна. По дяволите, как опули тези бебешко сини очи насреща му.
— Всички машинописки в Бюрото ли са такива многознайки като теб?
Опитваше се да я постави в позиция да се защитава, за да спре да спори и да го остави да прави това, за което е бил обучаван. Според него това бе страхотен план, но тя не го възприемаше ни най-малко.
— Всички ли, взели си продължителен отпуск, са така отвратителни и упорити като теб?
Той се овладя, преди да се усмихне.
— Може би.
— Ще тръгваме ли или не? Губим време, Джон-Пол.
— Ще изчакаме да започне да съмва — каза той. — Не ме гледай така самодоволно, сладурче. Вече бях решил да изчакам.
— Аха.
Беше достатъчно умен, за да разбере, че е време да спре да спори с нея. Тя бе същият инат като него и, честно казано, това много го впечатляваше. Нямаше да му позволи да спечели този рунд, но той вече имаше друг план наум. Щеше да се измъкне незабелязано малко преди зазоряване. Когато тя се събудеше, щеше да се наложи да остане в колата и да го изчака да се върне. А ако той не се върнеше…
— Ще оставя ключовете в колата.
— Добре.
— Седни на предната седалка, а аз ще се сгъна отзад. Имам спален чувал — добави той. — Може да го използваш.
— Ще го използваме и двамата.
— Така ли?
Тя направи отегчена гримаса.
— Не си въобразявай разни неща, Ренърд.
— Разни неща? — засмя се той.
Ейвъри вече бе намерила ръчките и свали облегалките на двете предни седалки. После разпъна спалния чувал. Пъхна обувките си под седалката, свали якето си и го метна на пода. Джон-Пол се изтегна по гръб и
