качи краката си на таблото. Разположи се удобно, скръсти ръце на гърдите си и затвори очи.
Треперейки от студ, Ейвъри трябваше да го прескочи, за да легне от другата страна. Зъбите й тракаха, когато се опъна до него. Един джентълмен би я прегърнал, за да я стопли. Но той не бе такъв, реши Ейвъри, когато Джон-Пол не й обърна никакво внимание.
За нея бе въпрос на чест никога да не се оплаква. Обикновено успяваше да понася мълчаливо както по-дребни, така и по-сериозни болежки. Но Джон-Пол извикваше най-лошото у нея. Наистина й се искаше да започне да хленчи и се почувства дори по-отвратена от себе си, отколкото от него. Той не можеше да не се държи гадно. А тя можеше.
Я се стегни, каза си тя. След минута, когато беше сигурна, че пръстите на краката й са измръзнали, прошепна:
— Мамка му.
— Какво?
— Казах, че е студено.
— Хм.
— Хм какво?
— Можех да се закълна, че те чух да казваш: „Мамка му“.
Наистина му харесваше да се държи грубо, предположи тя, и нищо чудно, че му се удаваше така добре. Ейвъри се усмихна, въпреки че се чувстваше толкова зле.
— Не мислиш ли, че е студено?
— Не.
Тя не обърна внимание на отговора му и каза:
— Трябва да споделим телесната си топлина. — Той не помръдна. — По дяволите, Ренърд, прегърни ме. Замръзвам. За бога, бъди джентълмен. — Той пак не помръдна. Тя почти легна отгоре му, опитвайки да открадне малко от топлината, която тялото му произвеждаше. Той бе като електрическо одеяло. — Премести се. — Тя се намръщи, след като изрече тази заповед. Звучеше като някой закоравял сержант.
Той правеше всичко възможно да не се разсмее.
— Ако те прегърна, сладурче, може да не остана джентълмен.
— Ще поема този риск, сладурче — не му остана длъжна тя.
Повдигна се, за да може той да протегне ръката си, и веднага щом той го направи, Ейвъри се сгуши до него. Джон-Пол се завъртя настрана и я прегърна с две ръце.
Той имаше чувството, че прегръща кубче лед. Брадата му се допираше до главата й. По дяволите, ухаеше толкова хубаво. На мента може би, помисли си той и започна да разтрива гърба й.
— Цялата си настръхнала.
Тя нямаше сили да говори. Топлината му й действаше толкова успокояващо, че тя затвори очи и го остави да я милва. Тениската й се бе вдигнала над пъпа и прекалено късно тя усети как ръцете му се плъзват под плата. Пръстите му се разпериха върху гърба й.
Тя рязко се дръпна нагоре, когато пръстите му напипаха белезите, и главата й се блъсна в брадата му.
— По дяволите! — изруга той и се отмести назад. — Защо, по дяволите, направи това? — попита, като разтриваше челюстта си.
Ейвъри трескаво свали тениската си надолу и се претърколи настрана от него.
— Заспивай.
Бе се отдръпнала и затворила като мида по-бързо, отколкото той можеше да щракне с пръсти. Той се отпусна по гръб и затвори очи. Какво ли се бе случило с гърба й? Знаеше, че е напипал някакви белези. Кой й беше причинил това?
— Остави ме на мира — прошепна Ейвъри.
Беше готова за битка. Напрегнато, с притаен дъх, чакаше въпросите да започнат. Тя издиша шумно. Защо Джон-Пол мълчеше? Защо не питаше нищо?
Ейвъри все си повтаряше, че няма от какво да се срамува или стеснява, но много малко мъже бяха виждали гърба й и помнеше реакцията им. Шокирания поглед, в следващия миг и отвращението. Най-добре си спомняше един мъж, за когото вярваше, че не е повърхностен — той буквално бе потреперил от погнуса. После, разбира се, следваха съчувствието и въпросите… стотици въпроси.
Обаче Джон-Пол не приказваше. Не можеше да понася мълчанието му още дълго. Обърна се на една страна, подпря се на лакът и го изгледа войнствено. Очите му бяха затворени и той изглеждаше заспал. Но тя знаеше, че се преструва.
— Отвори очи, по дяволите.
— Казвам се Джон-Пол, не „По дяволите“.
Какво изобщо му ставаше? Защо не й задаваше въпроси и не извръщаше поглед? Тя бе сигурна, че е напипал възлестите белези.
— Е?
Той въздъхна.
— Какво е?
Гневът й нарастваше с всяка изминала секунда.
— Какво си мислиш?
— Повярвай ми, сладурче, не ти трябва да знаеш.
— Напротив, трябва ми. Кажи ми.
— Сигурна ли си?
— Да — настоя тя. — Искам да знам какво си мислиш.
— Добре. Мисля си, че си истинска досадница.
Тя зяпна от изненада.
— Какво каза?
— Чу ме. Казах, че си досадница. За малко не ми счупи челюстта. Първо ме караш да те стопля, а после се опитваш да ме убиеш.
— Не се опитвах да те убия.
Той потърка челюстта си.
— Можеше да ми счупиш някой зъб. О, боже.
— Виж… извинявай… Просто се стреснах и… Чакай малко. Защо ли ти се извинявам?
Той се ухили дяволито. Сърцето й веднага се разтуптя лудешки.
— Защото трябва — каза той с провлечения си южняшки акцент.
Едрият грубиян бе толкова спокоен и небрежен, защо тя започваше да се побърква от напрежение? Когато светна една светкавица, Ейвъри успя да види ясно лицето му. Наболата брада би трябвало да го загрозява, но не беше така. Тя трудно устоя на желанието да докосне бузата му. Свежият аромат на тялото му също я разсейваше. Миришеше на гора и мускус, и стърготини. А когато я държеше в прегръдката си, за да я стопли, тялото му бе гладко като скулптура от мраморен блок. Всичко в него бе секси, по дяволите. Бе толкова мъжествен, толкова… Я се осъзнай, спря се тя. Запомни, ти ръководиш действията си.
Да, точно така. Тя приближи палеца и показалеца си пред очите му на около сантиметър разстояние един от друг и каза:
— Ей толкова ми остава да те намразя наистина.
Бе вложила точното количество гняв в гласа си. Освен това кимна, за да му покаже, че говори сериозно.
Той нито се впечатли, нито се уплаши. Просто затвори очи и каза сънено:
— Мога да го преживея.
Осемнадесета глава
— Ще минем през стената — съобщи им Ан и изчака реакцията на другите две жени. Сара я гледаше недоумяващо. Кери бе по-скоро подразнена.
