— Да не си си ударила главата?
— Не, просто се сетих за това. Нали ни казаха, че викали на това място Петицата.
— Искаш ли да се пробваш още веднъж?
— Веднъж ми стига. — Присви очи и погледна скалите над тях, после каза: — Мисля, че му се изплъзнахме.
— Не съм сигурен — възрази той. Колкото и да не му се искаше да става, той се насили да се изправи. Изтръска се като куче, което се е къпало, и й протегна ръка.
Тя направи грешката да я приеме. Той я дръпна да се изправи и пак извади ръката й от рамото. Този човек не си знаеше силата. Какво правеше? Беше се обърнал и оглеждаше мястото, където бяха седели досега.
— Какво?
— Вземи малко клони и ги хвърли върху отпечатъците ни. Не, по-добре недей. Само ще оплескаш нещата. Аз ще го направя.
Тя отиде да се скрие между дърветата и го видя как хвърли няколко малки клона на земята.
— Защо винаги автоматично приемаш, че съм некомпетентна? Само с мен ли имаш този проблем, или третираш така всяка жена?
— Само теб.
Тя забеляза усмивката му, преди той да се извърне. Харесваше му да я дразни, реши тя, но бе прекалено изморена, след като сърцето й за малко не се бе пръснало в реката, за да му се връзва на заяжданията.
— Имаш ли представа къде сме? — попита тя. Думите й звучаха заваляно, защото тя трепереше още по-неудържимо.
— Не.
Не това бе отговорът, който се надяваше да чуе тя.
— Значи не си бил скаут?
— Мога да се справя, за да стигнем където трябва.
— При колата ли?
— Не. Ще ни отнеме твърде много време, за да открием място, където да пресечем реката.
— Трябва да се доберем до телефон. — И горещ душ, и сухи дрехи, добави мислено тя.
Той довърши прикриването на следите им и се дръпна настрани, за да прецени как се е справил, после кимна доволно.
— За телефона си права — каза той, като вървеше към нея. — По дяволите, момиче, ти замръзваш, нали?
— На теб не ти ли е студено? — попита тя, когато той я прегърна и започна енергично да я разтрива с ръце.
— Няма ми нищо — отвърна той. — Във вените ми тече ледена вода, така са ми казвали.
— Кой би ти казал подобно нещо?
— Сестра ми.
— О. Тя би трябвало да знае по-добре.
— Останаха ли ти някакви сили? — Той разкопча джоба й, за да извади пистолета си. Оръжието бе съвсем леко навлажнено. Той го затъкна на кръста си и пак закопча ципа на джоба й.
— Имам толкова сили, колкото и ти.
— Тогава ще тичаме. Ще се стоплиш за нула време.
— Накъде?
— Трябва да се изкачим нагоре, преди да се спуснем надолу.
Тя огледа планините, които ги заобикаляха.
— Ще бъде по-лесно да се спуснем край реката, но Мънк сигурно ще го предвиди.
Ейвъри се обърна и побягна колкото бързо можеше през гората. Водата жвакаше в обувките й. Усещането за кубчета лед, които се топят около краката й, не бе никак приятно.
Джон-Пол не изоставаше от нея и двамата тичаха така повече от час. Нито спираха, нито говореха.
Той се впечатли от издръжливостта й. Щом влезе в ритъма си, Ейвъри поддържаше една и съща скорост. Не се оплакваше. Стана му ясно, че тя е в добра физическа форма. Един поглед към тялото й му бе достатъчен, за да прецени, че тренира редовно. Но начинът, по който се движеше, уверено и неотклонно, бе доказателство, че тя спортува много по-сериозно от едночасови занимания по аеробика веднъж седмично.
Той забеляза планински извор пред тях и реши да спрат там, за да си поемат дъх.
— Хайде да спрем за минута.
Слава богу, слава богу.
— Сигурен ли си, че не искаш да продължим?
Ако беше казал да, тя знаеше, че или ще избухне в сълзи, или ще се строполи от изтощение. Имаше чувството, че някой притиска горящ въглен към ребрата й, и бе впрегнала всичките си сили и воля, за да не се превие надве и да спре.
Забеляза, че той не изглеждаше ни най-малко задъхан. Ейвъри опъна краката си, за да не се схванат, и после се просна на земята. Загреба вода с шепи и отпи жадно.
— Мислиш ли, че ни следи? — попита тя след малко.
— Вероятно. Но ще трябва да намери място, където да пресече реката, така че имаме време. Кажи ми какво стана в колата? — От много време се проклинаше мислено, че я бе оставил сама в колата.
Тя седна на тревата и облегна гръб в дънера на едно дърво.
— Събудих се и теб те нямаше. Така че реших да те последвам.
Той се настани до нея и опря рамото си в нейното.
— Не стигнах далече — призна си тя. — Тъкмо тръгнах нагоре по хълма, когато забелязах фарове в мъглата. Честно казано, за малко не изтичах долу да спра колата, но за щастие се осъзнах и реших да изчакам, докато колата се приближи.
— Боже — прошепна той, — можела си да отидеш право в ръцете му, преди да… — Не можеше да продължи. От самата мисъл какво е можело да й се случи му прилоша.
— Той спря колата долу и слезе. Носеше фенер и пушка и се изкатери до мястото, където беше скрита твоята кола. Явно бе набелязал къде се намира, преди да отнесеш часовника. Сетих се, че е Мънк, и останах скрита.
— Какво стана после?
— Той провери колата.
— Видя ли лицето му?
— Не. Можех да го видя, ако се преместех, но се страхувах, че ще вдигна шум и той ще разбере, че съм там. Той отвори капака на колата, издърпа нещо и го хвърли в храсталака надолу по хълма. Ако се върнем, може и да го намеря. Беше си вдигнал качулката на якето, така че не видях лицето му или цвета на косата му, но забелязах, че е поне метър и осемдесет. Не е слаб. Доста е мускулест, не е пълен. Напомни ми на културист.
— Той умее да се дегизира — каза Джон-Пол. — Описанието на Ноа е това, което използват във ФБР, но и той не е успял да го види добре. От това, което съм чувал за Мънк, може да са в една и съща стая с Ноа и той надали би го познал.
— Не знам дали беше сам или не. Караше лендроувър, но когато отвори вратата и слезе, лампата вътре не светна, а и той остави колата доста далеч от мен, така че не виждах вътре. Мислиш ли, че жената е била с него?
— Не знам.
— Много е добър в това, което прави, нали? — Ейвъри звучеше обезсърчена.
— Така е.
— Стоя там дълго, може би пет минути. Не помръдна нито мускул. Беше много зловещо.
— Сигурно се е вслушвал в звуците на гората, надявайки се да чуе нещо.
— Например мен.
— Да. — Той я прегърна през рамо и я придърпа към себе си. — Слава богу, че не си се опитала да
