— В известен смисъл.
После Кристъл, за която вече и Ейвъри смяташе, че има твърде голяма уста, се обади:
— Тя ми каза, че картата й е в колата, но ще ми я покаже, ако искам.
— Тръгвам — заяви Ейвъри. С цялата си сила избута Джон-Пол настрана, за да стигне до вратата.
Но той не помръдна нито сантиметър.
— Ще говорим за това по-късно.
Тя го изчака да се дръпне и бързо мина край него. Детинско желание последната дума да е нейната я накара да измърмори:
— Не, няма.
Джипът излезе от паркинга и пое по черния път. Джон-Пол веднага настъпи газта и камъчета и буци пръст започнаха да хвърчат изпод гумите. Караше към реката и се държеше като побъркан.
— Намали.
Той отпусна малко педала, а Ейвъри повтори упътването, което бяха получили.
— Трябваше да питам Кристъл колко километра са приблизително дотам.
— Ще се катерим пеша — каза той.
— Няма да изостана от теб, колкото и бързо да се движиш.
— Ще видим. Кажи ми какво каза жената по телефона?
Тя повтори разговора и добави:
— Исках да говоря с Кери, но тя каза, че е невъзможно.
Той поклати глава.
— И ти още вярваш, че леля ти е жива?
— Да, вярвам го. Мисля, че жената не бърза да премахне Кери… поне още известно време. — Нямаше смислено обяснение защо се чувстваше по този начин. Може би това бе просто отчаяна надежда. — Знаеш ли какво не разбирам?
— Какво?
— Защо си създават толкова много трудности, за да ме убият? Защо го правят толкова сложно? Имаха предостатъчно възможности да ме изненадат от засада, докато бях в хотела, преди ти да се появиш. Щеше да е много по-лесно. — Тя се плесна с длан по челото. — Разбира се. Не са знаели, че ще отида до „Утопия“ с кола. Изпуснах полета си и те е трябвало да импровизират. После ти усложни положението още повече. Висеше в хотела и задаваше въпроси. Сега всичко се връзва.
Тя поклати глава. Явно бе уморена. Отне й толкова време да се сети. Затвори очи за момент и отново се замисли за телефонния разговор.
— Жената… тя се забавлява от това.
— Моля?
— Усетих го в гласа й. Беше въодушевена, дори когато ме ругаеше и ме наричаше тъпачка. Не желае това да свърши твърде бързо. Иска да го удължи. — Обмисли ситуацията още минута и добави: — Харесва й да дава заповеди: стига ние да играем по правилата на играта й — или на търсенето на съкровището, както тя го нарича, — може да я удължава дори още повече.
Той караше толкова бързо, колкото му позволяваше пътят, а тя го насочваше. Ейвъри прехвърляше отново и отново разговора в главата си, анализирайки малкото информация, с която разполагаше. Беше толкова потискащо.
Джон-Пол я прекъсна.
— Добре, Ейвъри. Сега е по-късно.
— Моля?
— Сега е моментът да говорим за това. Защо, по дяволите, не ми каза, че си федерален агент?
— Защото ти открито демонстрира, че никак не харесваш Бюрото.
— Така ли? И кога?
— Когато бяхме в кабинета на управителя в „Утопия“, ти се обади на приятеля си Ноа. Чух те да му казваш да извика подкрепление.
— И?
— И после ми каза, че те ще оплескат разследването. Когато те попитах защо, ти се настрои съвсем враждебно. Освен това… — Тя усети, че се изчервява. — Аз всъщност не съм агент, поне засега.
Той намали скоростта.
— Така ли? Тогава защо разправяш на хората, че си? — Той поклати глава и каза: — Кой човек със здрав разум ще се представя за агент от ФБР?
Ейвъри мразеше да се оправдава. Боже, бе такъв особняк и инат.
— Обикновено не лъжа хората, че съм агент. Казах го само на Кристъл, за да я накарам да ми сътрудничи. За разлика от теб — добави тя — не използвам заплахи и груба сила, за да постигам целите си.
Джон-Пол не обърна внимание на критиката по отношение на неговата тактика. Защо да прави излишни усилия? Грубата сила винаги вършеше работа.
— Правя това, в което съм добър. Това е моето мото.
— Внимавай — извика тя, когато той зави и едва не блъсна един елен. Джон-Пол натисна рязко спирачката, сви настрани от пътя и успя да избегне животното. Колата подскачаше и се тресеше, но се държеше на гумите си.
Беше прекалено опасно да се опитват да поддържат висока скорост. Той намали и каза:
— Кристъл е права. Няма да стигнем преди залез слънце.
— Мисли позитивно.
— Защо? — В гласа му прозвуча искрено недоумение.
— Може скоро да попаднем на свестен път.
Завиха в следващия остър завой. Встрани, малко по-долу от тях, имаше път, който изглеждаше по-често използван. Джон-Пол реши да стигне до него.
— Дръж се — предупреди той, като пое надолу по хълма. Склонът бе стръмен и трябваше постоянно да заобикаля стърчащите остри скали.
Ейвъри се вкопчи в седалката си, докато подскачаха надолу.
— Значи излъга, че имаш значка от ФБР, така ли?
— Имам служебна карта в раницата.
— Но не си агент?
— Не.
— Тогава с какво, по дяволите, се занимаваш, та имаш служебна карта?
— Наистина работя за Бюрото. Но не съм агент.
— Хубаво.
— Защо? Защото мразиш Бюрото ли?
— Не, защото ти не си достатъчно добра, за да те направят агент.
— Откъде знаеш в какво съм добра? — сопна се тя. Боже, колко бе досаден. Всеки път, когато отвореше устата си, казваше нещо, което я засягаше. Никой мъж не бе успявал да влезе под кожата й така, както Джон-Пол.
— Нямаш нужните инстинкти — каза той. — И преди да избухнеш да ме убеждаваш, отговори ми на един въпрос, но бъди честна.
Тя скръсти ръце и му се намръщи.
— Какво?
— Очакваше ли, че Кени има зареден пистолет под тезгяха? Дори за частица от секундата хрумна ли ти за тази възможност?
— Не.
— Ето, виждаш ли?
— Аз не съм обучавана за агент. Не съм завършила академията.
— Това не е извинение. Или го имаш, или не. Владееш някои добри движения — призна той. — Начинът, по който срита онова хлапе, бе впечатляващ. Но въпреки това от теб няма да излезе добър агент.
Тя отказа да коментира оценките му.
